Понякога се случва... Човек просто губи музата, чак е престъпно не мислите ли?
Музата какво ли е всъщност тя? Не е ли едно временно вдъхновение , момент на силни емоции, породен от една красива усмивка, от едни пленителни очи, от нежна прегръдка, от смъртта на някой близък или просто нещо друго което ви е повлияло неимоверно силно?
Понякога се случва...
Но и това отминава...
Всичко се намества...
И накрая изчезва...
Но нека спрем с депресиите, да погледнем хубавата страна на музата, когато я има рабира се. Тогава просто думите сами излизат на балото платно, човек почва да се чувства като художник върху листа, като склуптор с прясна глина в ръцете си, като Леонардо пред най-великото си творение . Знаете ли вчера ме озари ново вдъхновение: може би е муза, а може би си ти. Не се усмихвай така с краичеца на усмивката си, а нека видим твоята истинска неволна и абсолютно непринудена усмивка на радост, че се споменаваш.
Знаете ли, че е много по-лесно човек да открие муза в малките неща, от колкото да чака тя да дойде от нещо грандиозно и очеизвадно. Много по-лесно е , защото човек трябва да се радва на малките ежедневни неща които го променят и го ощастливяват.
Музата драги мой читателю, седящ там в удобния стол с едно приятно чувство вътре в себе си и с все още недоизгасналата усмивка, музата е нещото което ни прави хората които сме. Затова не се предавай , а продължавай да се радваш на малките неща. Всеки ден излез и погледни дърветата в които са се сгушили малки, сладки птички, които пеят в твоя чест. Излез и осети глаещите лъчи на слънцето, излез и почувствай вятъра, излез и се засмей.
Понякога се случва... Излез от твоята черупка и себе си бъди.
Може би е муза, а може би си ти...
