История за страха и чувствата

Когато вечер пошли помисли те завладеят,

тогава, когато сърцето на ума изневерява.
Когато спомените тялото облеят,
тогава, когато искат ти се грешните неща.

Когато двамата с теб сме под откритото небе,
тогава, когато мислим си за пристани.
Когато слънцето се скрива в нощта,
тогава, когато надига странника глава.

Искат ни се обещания красиви да изпълним,
независимо от времето им ранно.
Искат ни се милионите мечти да сбъднем,
независимо от парченцата сърца...

Но зная ще ме разбереш и този път, нали ?
Съмненията в душата пак ще  пренебрегнеш
и ръка в мрака при мене ще протегнеш,

и после тиха, плаха, но непримирима...

Когато видиш вътре в мен уплаха,
на главата ми ръката ще положиш
и после пак във вихреният бяг
ще продължим напред да си мечтаем...

Приказки красиви, за всички самодиви,
приказки прекрасни, за нощите ни страстни,
приказки недоразказани, за децата незабравени,
приказките най-красиви са пред нас.

Когато вечер помислите пошли пак ме завладеят,
тогава и само тогава, ще разказвам, ще ридая,
ще мечтая, ще се смея, ще попея, ще играя!
Нека луд съм аз ,за вас! Нека луди моите думи са!

Но тази вечер под нощтното небе,
ще разкажа историята на таз душа,
сценария на трагикомедия една.
"История за страха и чувствата"

Знаеш ли колко самотен е вятъра ?

Знаеш ли колко самотен е вятъра?
Как нашепва с гласът си неспирно?
Как те търси нещастника,
как бленува по твойте коси...

Знаеш ли как изгубено слънцето,
чака да види неспирни звезди ?
Как си свети с надежда безпомощна
и се надява за на глухарчени спомени.

Чуваш ли как стене луната ?
Как припява със звездите дует ?
Как меланхолично си пее баладата
със спомени скъпи за летни цветя.

Виждаш ли как се оглежда небето?
Как с копнежи преглежда света?
Как с малките жълти очички
търси надежда в стари мечти...

Виждат го там на пристан самотен
и небето, луната, и слънцето с вятъра,
гледат  оклюмало пролетно цвете,
а то си чака там мило глухарчето,
чака да литне в спонтанни игри.

Знаеш ли колко самотен е вятъра?
Щом с глухарчето се даже раздели...
Няма там вече небе и звезди,
няма го слънцето да топли с лъчи,
няма я даже таз малка илюзия,
която го носеше в неспирни игри.

Случват се и такива неща

Понякога когато ходеше нощем по тъмните улици,

 когато той беше на власт... 

Чудеше се, защо улиците шепнат ми истините нощем,

 но после си казваше :"And here i go..." - и продължаваше своята безмълвна крачка.
 Тогава за пръв път се случи нещо странно, ново и различно... 

Те заговориха един на друг.
За Крисчън това бе ново - до сега не се бе случвало странника да се опита да го заговори,

 до сега ТОЙ просто взимаше власт,

 но явно се случвали и такива неща...
Диалога беше семпъл, даже прост.
Едно от онези малки расговорчета,

 който ти показват накъде върви животът...
Както винаги наопаки.
Смърта е премия мили мой!
Живот или учение - мъртъв бил ми той...
Страннико наддавай, маските разкарай!
Страннико нападай, живота ни подкарай.
Пък нека всичко да кипи, от живота заграби!
Мрака остави! С мене повърви.
Маската свали - трите прости думи ти кажи...
И пътят с мене извърви, 

заедно миналото ще загърбим...
Ще се извисим и пак ще си побъбрим.
Спри да гледаш към кръвта!!!
Погледни към новата, по-светлата зора!
Не искам пак да влизаме в нощта и да се крием в мъгла...
Просто е... Маската махни, на света се усмихни и подай ми ти ръка...

Защото Немога и Незнам са всъщност Искам

Ставам и си мисля че немога,
незнам защо престъпвам в синегога...
Немога да повдигна излишната тревога,
Обръщане към бога, но нощната сбогодба.
Детето в мен не мога да погроба.
Искам да летя, да креща и да летя.
Искам във живота пак да се вклиня.
Искам безконечно, пак по-много и прекрасно.
Искам всички дракони да язда, ИСКАМ,
но не мога, да поема таз пътека,
но незнам ще оцелея ли под твоята опека.
Зашото Немога да Искам без истинска подкрепа!

просто да разкажа

Сега ще ви разкажа една история... или поне ще се опитам.
   Ракиите вървяха- нощта бе леко прохладна, а разбира се моята полвина от цялото ми бе избягала... отново...
  Спомних си едно сетихотворение - в него ме споменаваха като сценарист, като играещ, като ВСИЧКО, но уви и тези времена умряха.
   Ноща е прекрасна, морето бушува и без мен, вече седми ден съм при него, а не съм го видял веднъж ... тъжно...
  Но тази вечер - морето е бурно, иска да ме вземе при него...
  Замислям се... искам да скоча, да се приключи, да съм аз, там нейде на дъното...
  Знам, че ме чака девойка на пристана, на пристана на любовта, но ми се вижда толоз далечен сега.... Знам , че е моментно но какво да се прави.. битие...
  Хората сме странни създания: егоистични, манипулативни, алчни, но и романтчини. Съдя по себе си разбира се!
  Но знаете ли? Не разбира се, но май в стих ще го кажа по-лесно.
                                             Сценариста гасне над утринна роса,

иска пак заспивайки да вдиша твоята коса,

но уви на други предлагаш я пак за нощта.

Ще се върна наивен, глух, сляп и ням,

ще се направя, че отново нищо не знам.

Любов... какво да я правиш углопявам от нея...
Знам... всички го казват , а аз просто искам да пея...

Но вътрешно се смея, независимо даи всъщност плача.
Ще видиш и ти някой ден от бизо палача.

Понякога е трудно, но- уви...

Понякога е трудно, но мислите летят.
Да кажа ти в летежа, на мъката ми скотска.
Но туй се случва днес, уви....
Трудна прошка ще поискам,
но да си мълча е неминуемо дори!
Не мога мъчи ме отвътре,
натровена и изтерзана в мен реве душата.
Обичам те, но пак - уви...
Не мога, макар и да е трудно,
макар и да те виждам там...
До дежата мой, в бъдещите ни зори,
макар и да го искам, млад съм аз - уви...
Понякога е трудно, но ще кажеш :"Сподели"
Как да ти го кажа, мисля до зори,
да поискам просто края?
Не, не ми отърва,но да мъчим се мъчим ли?
Понякога е трудно, но е правилно! Нали ?
И всяка приказка блсетяща край си има, пак , уви...

Като за последно

"-Знаех си аз бруте, знаех си.... -изрече Крисчън към вечният си спътник...
-Какво си знаеше и по-точно моля.
-Но как? Какво ? Откога? По-добре да не знам нали ? - не се беше замислял до този момент, че странника може и да говори на и чрез него.
-Все още чакам своя отговор.
-Знаех си спътнико мой, знаех, че пак ще ме предадат. Знаех, че обърна ли си гърба все някой ще оцели мишената, но този път няма да позволя да ни ударят.Този път верен мой страннико...-бе прекъснат..
-Този път ще ходим на лов!- и странника извади дяволитата си усмивка.
- О, не мили мой, никакъв лов, не и такъв, този път ще я търсим заедно. Този път ще види и двама ни, този път ще опознае чудовището! - Крисчън съзнаваше какво ще се случи и че миналото му, както и повечето му приятели ще останат просто спомен, но бе време, бе му омръзнало, бе дал достатъчно шансове!
- Този път другарю, ще е като за последно" Из Грешник

Малко размисли в момент на апатия - част първа

 Вървиш през тъмните часове на деня и очакваш да е спокойно, затова си навън, за да се насладиш на красотата и пустотата на вечерта... НО НЕ ! В главата ти трябва да бушувват хиляди мисли и чувства породени от апатията. По улиците просто трябва да е пълно с всевъзможни ментално необременени протестанти които да скандират и вандалстват, което впрочем само затвъждава теорията ми, че масовото IQ е под това на мармузетката.(Без да се почувства обидена нито една мармузетка много моля, много харесвам малките животинки, но все пак те не се славят с огромен интелект.) Искаш да се отдадеш на спокойствие и самота, искаш да останеш с мислите си - били те или не странни дори и за теб самия, но кой не е имал и такива моменти ? В житова има един много странен момент, когато всяко едно нормално, разумно и здравомислещо човешко същество се запитва: " Абе аджеба, к'во става с мене? Къде ми замина живота? Що съм недоволен? Кой съм аз? Страх ли ме е? И от к'во? "
 Случи се. И с мен се случи, и аз се замислих. Така ли исках да приключа? Не, определено не си представях така житеиският си път, но какво да го направиш, карма... Но някак си незнайно защо не мога да приема , че това е за мен. Не мога да се примиря, но как да постъпя ? Не е лесно да се откъснеш от всичко: минало, приятели, познати, любими. Ах колко съм ви обичал, колко ви обичам, спомени и жени на моя живот. Прекрасни сте! Всичките! Всяка по свой начин - бил той невидим или видим за околните, всяка ми е дала нещо от себе си и ме е научила на нещо. Благодаря! Някои бяхте слънчогледи, други рози, трети лилиуми и теменужки, даже и лалета имаше сред вас, но една с една не си приличахте, просто сте магични. Дали и вие ще говорите за мен така прекрасно? Съмнява ме... Но няма нищо вече ви простих.
  Замислих се , време ни е за промени, време е за радикални мерки! И в мен мислите са досущ като хората в нашата клета държавица - протестират и скандират, но не знаят и те защо...
Но скоро ще разберат и ще започне промяна! Все пак на този свят има два типа хора, а именно аз и всички други!