Want to know more about me ?

неделя, 10 март 2013 г.

Като за последно

"-Знаех си аз бруте, знаех си.... -изрече Крисчън към вечният си спътник...
-Какво си знаеше и по-точно моля.
-Но как? Какво ? Откога? По-добре да не знам нали ? - не се беше замислял до този момент, че странника може и да говори на и чрез него.
-Все още чакам своя отговор.
-Знаех си спътнико мой, знаех, че пак ще ме предадат. Знаех, че обърна ли си гърба все някой ще оцели мишената, но този път няма да позволя да ни ударят.Този път верен мой страннико...-бе прекъснат..
-Този път ще ходим на лов!- и странника извади дяволитата си усмивка.
- О, не мили мой, никакъв лов, не и такъв, този път ще я търсим заедно. Този път ще види и двама ни, този път ще опознае чудовището! - Крисчън съзнаваше какво ще се случи и че миналото му, както и повечето му приятели ще останат просто спомен, но бе време, бе му омръзнало, бе дал достатъчно шансове!
- Този път другарю, ще е като за последно" Из Грешник

неделя, 3 март 2013 г.

Малко размисли в момент на апатия - част първа

 Вървиш през тъмните часове на деня и очакваш да е спокойно, затова си навън, за да се насладиш на красотата и пустотата на вечерта... НО НЕ ! В главата ти трябва да бушувват хиляди мисли и чувства породени от апатията. По улиците просто трябва да е пълно с всевъзможни ментално необременени протестанти които да скандират и вандалстват, което впрочем само затвъждава теорията ми, че масовото IQ е под това на мармузетката.(Без да се почувства обидена нито една мармузетка много моля, много харесвам малките животинки, но все пак те не се славят с огромен интелект.) Искаш да се отдадеш на спокойствие и самота, искаш да останеш с мислите си - били те или не странни дори и за теб самия, но кой не е имал и такива моменти ? В житова има един много странен момент, когато всяко едно нормално, разумно и здравомислещо човешко същество се запитва: " Абе аджеба, к'во става с мене? Къде ми замина живота? Що съм недоволен? Кой съм аз? Страх ли ме е? И от к'во? "
 Случи се. И с мен се случи, и аз се замислих. Така ли исках да приключа? Не, определено не си представях така житеиският си път, но какво да го направиш, карма... Но някак си незнайно защо не мога да приема , че това е за мен. Не мога да се примиря, но как да постъпя ? Не е лесно да се откъснеш от всичко: минало, приятели, познати, любими. Ах колко съм ви обичал, колко ви обичам, спомени и жени на моя живот. Прекрасни сте! Всичките! Всяка по свой начин - бил той невидим или видим за околните, всяка ми е дала нещо от себе си и ме е научила на нещо. Благодаря! Някои бяхте слънчогледи, други рози, трети лилиуми и теменужки, даже и лалета имаше сред вас, но една с една не си приличахте, просто сте магични. Дали и вие ще говорите за мен така прекрасно? Съмнява ме... Но няма нищо вече ви простих.
  Замислих се , време ни е за промени, време е за радикални мерки! И в мен мислите са досущ като хората в нашата клета държавица - протестират и скандират, но не знаят и те защо...
Но скоро ще разберат и ще започне промяна! Все пак на този свят има два типа хора, а именно аз и всички други!