с мен си пък на по кафе

Понякога, не често, но не и рядко.Понякога когато щастието е сладко.
Понякога... Абе майче си е рядко!
В тези дни на душевно отчаяние.В дните когато злото дало е мълчание.

В дните малко, но съществени дори, когато буден си до първите зори.
В тези сладко дни , на душевно покаяние., се чувстваш сам със себе си на по кафе.
Седя говоря и се чудя. Чудя се на мен и на моя странник срещу мен.
Хващам чашката, отпивам си кафе, а ме гледа срещу мен, самият Аз!
Хваща чашката и той, и отсръбва си кафе? Нали съм аз, ами маниер?
Къде отидоха дните тъй ни лишни? Кога оставихме обноските излишни?
Усещам мирис, кръв е май, или пък не, дали пък не е срам ?
"Не мирише ни на мъст!" - ми казва той с игривата усмивка, не бях ли аз?
Не знам, но май не ще и разбера, но плаши ме до смърт, или се плаша?
Люляково, есенно било... ХА, ще се изсмея с радост аз дори. И той се смее.
Аз ли съм сега или съм аз? Обърках се, защо си толкова различен ?
Люляци, любов, цветя омайни! Ох котйо, котйо смее ми се моето ми Аз!
Смее се, че пък ме и критикува. Надежди празни слагал съм дори!
Надежда, майче да , ама на мене само - твърдо да!
Мекушави сме били в лишните ни дни? - не помня, съжалявам, Той е запознат.
Да го гледам и да си се мая, аз ли съм, абе като мен е! Ама хем не е, хем сме си прилика.
Да се доверя ли сиреч аз се чудя, да му кажа пак здравей ?
Та нали се мъчих толкоз , него да прокудя!
Защо ми иде да силно аз прегърна и да му кажа " заповядай, ти шофирай!"
Зад волана сигурен е той, пътя знае, не го интересуват пречките безброй!
Ама той, не бях ли аз? Объркана история... Не сядай с другото си аз на по кафе...

Последно сбогом

Исках простичка любов,
малка, наша , даже лекичко кокетна...
Исках истина красива, страстна,
малко дива, но щастлива.
Исках семплите ни дни, лишни,
малко, но пък никак не излишни.
Исках те да си до мен.
Малко да си тук, да ме прегърнеш,
исках ей така, тъй нежно пак да ме целунеш.
Малко топлинка, в детската игра.
Исках простичка любов,
малко детско е уви.
Исках да ти кажа, даже и през зов.
Малко, но пък искрено си те обичам.
Исках да съм с теб и туй е то.
Малко е, но се оказа смъртен грях.
Исках, искам,но не ще поискам пак.
Малко или много твой е този грях.
Искам простичкото съжалявам,
малко отчаяние и да те приема.
Искам, но не ще го видя аз навреме.
Малко, бавно, сигурно ще ме погубиш...
Искам да съм жив за да го видя,
малко сълзи и ти да носиш ми цветя!
Искам, но ще да е твърде късно,
ще се видим и ще носиш ти цветя,

малко, но ще са зарад последно сбогом.

Цветен сатен

Нарисувай устните си с цветен сатен,
а уж всичко бе просто за теб и за мен.
Давай захвърли и балната си рокля навън.
Защо ли градим всичко насън?
Отърсваме се от поредният розов сън.
Но ето на, идва есента...
оранжев дъжд полива телата ни.
А черния вятър обгръща душата ни.
Пристан- стар, изгнил, но някак си красив.
Тичам, скачам и отплувам.
Бомвоаж и после мрак, сбогом мъки, чао страдания.
Мен ме чака друг по хубав свят,
в страна наречена мечта

Cecidit, surgere et ite

Търся те още с настъпването на нощта,
търся те още с първата роса,
търся още аромата на твоята коса.
Търся те и ще намеря в търсене - смъртта.



Търся те, но в приказки май вярвам.

Алиса ли беше в огледалният свят?
Венера ли бе в еманципацията моя?
Нали сме от Марс, остави ме да си тръгна от боя.
Седя ли на пристан сън бе туй ?
С котарак ли говорих или така ми се стори ?

Търсих те много, безкрайно дори.
Търсих в тъмните, мрачни гори,
търсих и мислех си колко боли.
Търсих и падах, и ставах, и търсих.
Но от теб уви не съм се отърсил.

Шапка ми дава с усмивка дивашка.
Шапка си слагам и целя със прашка.
Детска наивност по искрени чувства.
Дракони гоних, с царици се борих.
Защо ми кажи сърце не съборих?

Ще търся вовеки мойта утеха.
Ще търся и диря тебе, Венеро!
Ще търся Алиса. Ще търся и пристан!
Ще търся до болка, до сетно стенание.
Ще търся, такъв съм, за цената не хая.

Бъдеще светло - лъжливо и детски мечти.
Ах, колко прекрасно се наушким гради.
Не разбрахте ме вий, опеки безименни.
Не разбрахте, защо ми станахте свидни.
Но не бойте се драги нали сме за кратко.
                                             

  Временни сме ний-адските чеда.
Блажено, но  отминаващо явление.
Не ви трябваме, не ни искате,

 защо ли ви търсим?

          Благодаря ви ангели , принцеси,

и  всичките Алисини страдания,

Прекрасно бе, макар и за кратко,
но като, че ли историята привърши...

Cecidit, surgere et ite