Ракиите вървяха- нощта бе леко прохладна, а разбира се моята полвина от цялото ми бе избягала... отново...
Спомних си едно сетихотворение - в него ме споменаваха като сценарист, като играещ, като ВСИЧКО, но уви и тези времена умряха.
Ноща е прекрасна, морето бушува и без мен, вече седми ден съм при него, а не съм го видял веднъж ... тъжно...
Но тази вечер - морето е бурно, иска да ме вземе при него...
Замислям се... искам да скоча, да се приключи, да съм аз, там нейде на дъното...
Знам, че ме чака девойка на пристана, на пристана на любовта, но ми се вижда толоз далечен сега.... Знам , че е моментно но какво да се прави.. битие...
Хората сме странни създания: егоистични, манипулативни, алчни, но и романтчини. Съдя по себе си разбира се!
Но знаете ли? Не разбира се, но май в стих ще го кажа по-лесно.
Сценариста гасне над утринна роса,
иска пак заспивайки да вдиша твоята коса,
но уви на други предлагаш я пак за нощта.
Ще се върна наивен, глух, сляп и ням,
ще се направя, че отново нищо не знам.
Любов... какво да я правиш углопявам от нея...
Знам... всички го казват , а аз просто искам да пея...
Знам... всички го казват , а аз просто искам да пея...
Но вътрешно се смея, независимо даи всъщност плача.
Ще видиш и ти някой ден от бизо палача.
Ще видиш и ти някой ден от бизо палача.
