Понякога когато самотата те прегърне, замисли се, но при мен не идвай веч. Понякога когато любовта ти те отритне, вината първо в тебе потърси. Отношение, мъка, размисъл, а чудо?
Понякога нощта се спира, времето заспива, луната бездиханна, без думи тя остава. Звездите и небето се гонят до забрава, но дори луната се разплака, по нейният любим. Ах слънцето залезе, нивга веч не ще изгрее. Къде отидоха мечтите , играта ни на гоненица туй красива? Ах таз луна самотна, тя ще тръгне пак след него , но светлината му я вече няма...Понякога , късно вечер луната се обръща назад и вижда, че слънцето го няма. Тогава в безумната тъга започва да ръми и тя тръгва след него. След своя любим...
Но луната не спира да вярва, тя рони своите сълзи, тя остави звездите, забрави небето и родния дом.
Луната нагледно тъй слаба, самотна и тъжна, че мрачна дори. тя дири го нощем в небето , с фенера свой пътя си свети. Но спира ли ? НЕ.
Всяка нощ го търси загубена , вяла, иска да изплати дълга си , дали?
Самотна е нашата луница... Самотна и тъжна , та чак е стравница. Ще намери път обратно на там, към сърцето разбито и духа си сломен, но слънцето не ще я сгрее отново.
-Върни се при мен! - изкрещя Луната. - Защо ме напусна преди края на играта...
Каза тя и мъчно падна потънала в мъка, продължи да ръми , нощи след нощи , дни подир дни,
та месец ли стана , година ли бе?
Тя излезе да търси в среднощно небе и вика ли, вика , тя своя любим, но пак от там нито дори от ехото вопъл.
Тя викаше , крещеше всяка нощ! Но не разбра , че нейната мрачна светлина, не само, че не му помогна , а изцяло го погълна.
Ах горкото слънце, ах тази мъничка луна...
И тогава в нощ поредна пълна с самота, о той дойде, в нощната гора.
Дойде и отговори макар и неразбираемо за нея.
-Толкова е красиво! О, как се трогвам... Любов, омраза,мъчение, удоволствие, живот и смърт, всичко това на веднъж... и то пред очите ни... Това е красотата на човека.... и демона....
Каза само това и пак изчезна, но тя знаеше, че той е там , нали го бе видяла, тя знаеше.
До ден днешен , тя всяка нощ го търси, но след всяка тяхна среща виждаме кървава луна....
Понякога нощта се спира, времето заспива, луната бездиханна, без думи тя остава. Звездите и небето се гонят до забрава, но дори луната се разплака, по нейният любим. Ах слънцето залезе, нивга веч не ще изгрее. Къде отидоха мечтите , играта ни на гоненица туй красива? Ах таз луна самотна, тя ще тръгне пак след него , но светлината му я вече няма...Понякога , късно вечер луната се обръща назад и вижда, че слънцето го няма. Тогава в безумната тъга започва да ръми и тя тръгва след него. След своя любим...
Но луната не спира да вярва, тя рони своите сълзи, тя остави звездите, забрави небето и родния дом.
Луната нагледно тъй слаба, самотна и тъжна, че мрачна дори. тя дири го нощем в небето , с фенера свой пътя си свети. Но спира ли ? НЕ.
Всяка нощ го търси загубена , вяла, иска да изплати дълга си , дали?
Самотна е нашата луница... Самотна и тъжна , та чак е стравница. Ще намери път обратно на там, към сърцето разбито и духа си сломен, но слънцето не ще я сгрее отново.
-Върни се при мен! - изкрещя Луната. - Защо ме напусна преди края на играта...
Каза тя и мъчно падна потънала в мъка, продължи да ръми , нощи след нощи , дни подир дни,
та месец ли стана , година ли бе?
Тя излезе да търси в среднощно небе и вика ли, вика , тя своя любим, но пак от там нито дори от ехото вопъл.
Тя викаше , крещеше всяка нощ! Но не разбра , че нейната мрачна светлина, не само, че не му помогна , а изцяло го погълна.
Ах горкото слънце, ах тази мъничка луна...
И тогава в нощ поредна пълна с самота, о той дойде, в нощната гора.
Дойде и отговори макар и неразбираемо за нея.
-Толкова е красиво! О, как се трогвам... Любов, омраза,мъчение, удоволствие, живот и смърт, всичко това на веднъж... и то пред очите ни... Това е красотата на човека.... и демона....
Каза само това и пак изчезна, но тя знаеше, че той е там , нали го бе видяла, тя знаеше.
До ден днешен , тя всяка нощ го търси, но след всяка тяхна среща виждаме кървава луна....
