Самота, а може би спокойствие

Седиш и знаеш, че отново сам си, а нали жена  до теб седи? Къде остана любовната захапка? Защо се случва всичко някак си за по между другото? С мен какво се случва? Остарях? Помъдрях? Надали... Знам го, знае го и тя, не знам как да кажа извинявай, не знам и как обичам те да кажа, но това съм аз...                 Простодушен, добросърдечен, но някак си зъл, побърквам ви , мога го , права го и то със кеф, грее ли ме ? НЕ! Но сте част от мен, всички вие приятели, любими, любовници – някогашни мой... Може би ми има нещо, а може и да не съм за тук, има фраза проста, но не я разбирам, виждам я във всичко, усешам я на всякъде, както бе казал Бегбеде: „ Тя пушеше боро light, пиеше кока кола light и се чукаше light, не знам, защо гасеше лампите.“ Така, точно така е и с неините чувства не ги разбирам, но ги виждам на всякъде. Защо човек може да се чувства излишен, използван и едновременно безпомощен? Кой съм аз всъщност? Това ли се питаме всички? А кой съм аз? Кои са тези всички при все, че даже и сред вас съм самотен? Кога ще бъда разбран? Кога няма да съм сам, кога ще си до мен, Защо всъщност не си до мен? Зашо седиш пред мен а си толкога далеч? Защо , ЗАщо, ЗАЩо? Кажи ми ти ЗАЩО! Не знам дали е градация, истина или заблуда, знам , че е илюзия на нещо тъй прекрасно и едновремено ужасно, искам те, имам те , но си толкова далеч от мен... Кога ще си до мен? Ще бъдеш ли тук?
Докосваш ме редовно, обичаш ме прилежно, задоволяваш ме даже и то небрежно, непринудено и някак истински дори.. Но къде си, защо се чувствам сам в ранните зори? Защо не те усещам, защо си ти далеч, зад крепостта от лед? Защо ми липсваш дори когато си при мен, защо не знам къде си и с кой си в ума си? Недоверие? Надали.. Мъка? Може би...
Истината май е простта и всички знаят я, виждат я, чуват я дори... НЕ те разбирам, но явно си моя, не те оценявам, но не знам защо... Силите ми, идеите ми, опитите ми дори се губат, привършват и изчезват, знам го, усещам го! Там сам, в ранните зори...

Понякога живота

Понякога животът ни предоставя поредица от безкрайно объркани случки, с още по неочаквани последици, седиш и се чудиш, защо не свърших това, защо не направих онова и защо права това...
Истината е, че аз като един млад и безотговорен индивид, не поемам отговорността да отговоря на тези въпроси, а и не бих го направил, това май би го сторил само някой луд?

   Крисчън  Гриин бе страннен индивид, винаги беше самотен и някак си подтиснат вътре в себе си.
   Крисчън Гриин бе аристократичен до колкото никаквите му финанси му позволяваха, той бе песимистичен, докато всички други виждаха хубавата глътка вино в чашата, той виждаше последната глътка щастие преди суровата реалност, а именно, че се е напил и му се повръща...
Докато всички виждаха в трудностите възможности, то той намираше във възможностите трудности. Крисчън Гриий не бе нито с леви, нито с десни убеждения, не бе расист, просто не обичаше определена част от всяка раса.

Крисчън не бе и добър любовник , някой жени му казваха, че ги е тъпкал като каца със зеле. А други го боготворяха, той не бе лош човек, но просто животър рядко му даваше възможността да се изрази, той бе намерил само едно нещо в което да се иззявява и то това бе секса.

Ранна сутрин в размислите за живота

Ранна сутрин пия си кафето, знаеш, че задачи много имаш, но не ти се почва, хич не ти се занимава. Това май е в човешката природа: Отлагай всичко за утре, а утре за по-късно, че ако може накрая друг да го свърши. Така ли е ? Май сме го приели за нормално, нали? Кажете ми сега истината, толкова ли е мързелива човешката общност? Толкова ли не ни интересува за нищо? А защо тогава се борим? Има ли смисъл борбата наречена живот?

Пак отпивам от кафето, ежедневието с всичките си проблеми ме напуска !

И сега какфо нека се върнем на проблема, има ли свисъл в крайна сметка от борбата. Ок, ясно, всеки се бори през живота си да постигне нещо:

-Раждаме се

-Съзряваме

-Образоваме се

-Творим

-Градим

-Имаме деца

-Ставаме отговорни и почваме да ги възпитаваме

За Какво?

Смисълът какъв е? Нали всеки умира? Остава ли нещо след нас? Някой отговори има ли, поне един? 

Май не... Но какво да се прави, свиква се. 

Помислете си само, раждате се, едно малко сладко и невинно бебче, неразбиращо за света и абсолютно     беззащитно, а дали е така. Не сте ли се замисляли, че може би точно като бебета сме по-знаещи, по-можещи, по-истински? Все пак необремененото детско съзнание е най-чисто и честно.

Съзряваме, какво ще рече съзряването, дали не е процес в който всъщност губим истинското и се превръщаме в приетият брутален образец на обществото, може и това да е. Нали?

След това се образоваме, а кой може всъщност да каже какво е образоването? Дали е просто хартийката - сертификата? Не може ли да е натрупаният опит, извлечените поуки? Едно момче оцеляло само на улицата. Момче справило се само с живота (разбира се това има и своите последствия) и изградило поне някаква ценностна система, може да не е дадена от перфектното семейство, а да е съградено от видяно. Видяло татко да пие и решило, че е грешно, видяло мама да умира и решило, че му се живее, видяло - трети да краде, четвърти - да лъже, пети да -изнасилва, шести - да се бие, седми- да убива и така нататък, примерите винаги са много, но важното е, че незнайно как е решило, че това са лоши неща. Това не е ли ценностна система?

Дори и да се е объркало и да е кривнало от правия път, то щом се е върнало в него, тогава не заслужава ли и това дете прошка? Май не можем да определим какво е образованието, нали?

И ето на да обсъдим Творенето- кой ще обесни на нас неуките и необразованите, не опростените и т.н. , и т.н. какво е да твориш? 

Явно няма да ми кажете, затова нека аз изкажа моято гледна точка. Да твориш е нещо просто, секи може да твори, вярно е има и талантливи, но има и упорити. Било то в рисуване, писане, скулптура, музика, пеене, актьорска игра или каквото и да било друго, изкуство и творене е когато откриеш себе си пред света и кажеш: "Това съм аз! Това е начина да израза себе си.Това е моето изкуство!"

Градим и имаме деца- тук е момента да отделим време на кариерата, цял живот се борим за нея и я градим: издигаме се, борим се и възлагаме големи надежди да изкараме големи пари, за да имаме къщи и коли, а не е ли причината за да осигурим децата си ? 

Ето сега нека се върнем към невинното и искреното, нашите деца. Те са малки сладки и наивни, а дали ? Нека не се повтарям, вече мисля, че го обсъдихме. Ще кажа само, че децата са нашето бъдещо, децата са нашето богатство, всеки иска да ги има рано или късно, не вярвам на хората които казват:"АЗ НЕ ИСКАМ ДА ИМАМ ДЕЦА!" 

Как  не искаш деца бе човек!? Ти луд ли си ?? Никой не  е казал, че трябва да ги имаш веднага бе! Как така не ги искаш? Кой си ти, че да кажеш, че няма да дариш още един живот на земята? Та това е най-красивото и святото което остава след теб! Това е един вид като твой завед... Единствения въпрос е: "Искаш ли да оставиш нещо след себе си?"

И в крайна сметка за какво е всичко това? За какво се борим толкова? Нали умираме? Но все пак въпреки смъртта, живота не е ли красиво нещо? Не е ли тръпка и предизвикателство? Не е ли начина да се изкажем? 

Според мен е така и затова аз ще се изкажа!

"Ще живея, ще града,

Ще обичам, ще се труда,

Нека после аз умра,

но ще знам, че си е заслужавало труда!
Децата мой, за мене ще разказват,
другарите добри, след мене ще ругаят.
Но това е на живота странен, играта груба и студена,

сега съм пионка, но помни приятелю добри,

Краля в таз игра ще стана.
Ще намеря аз жената, ако ще да не е богоизбрана,

но на пук на всяка твоя мижава забрана,

децата мой за мене ще разказват!"

Моят малък свят...: Нещо,странно,ново и различно

Моят малък свят...: Нещо,странно,ново и различно: "Наричат ме с различни имена, любов ли бях или тъга? Истината е една, защо не разбрах я на мига? Въпросите безчет остават, а аз се чувства..."

Нещо,странно,ново и различно

Наричат ме с различни имена, любов ли бях или тъга? Истината е една, защо не разбрах я на мига? Въпросите безчет остават, а аз се чувствам като идот. Защо си тук? Кога ще си тръгнеш? Безопасно ли е да препускаме с такава скорост из дълбините на нашите чувства? Ще тръгваш ли ? Без мен ли ? Ти ли ме спаси или аз те преоткрих? Добротата там е зная, но не виждам на тунела края. Оставаш ли ? А не ще ли съжаляваш, този път е съпроводен с много болка, безнадежно влюбена в мен ли си ? Или в идеала за това което мога да съм аз?
Кажи, не ме лъжи, къде си ? Къде сме? Безопасно ли е? Или сме умрели? Дали не е фантазия?

                Незная...

Къде си ? Фейо моя? Откривателко на добротата? Ако се блъснем в чувствата ни ще боли ли ?
Тази скорост направо ме влудява, не мога да насмогна... Изпускам те, усещам го. Изпуснах ли те вече? Дано не съм. Тук ли си още? До мен ли си ? Или оставаш спомен в сърцето ми ?
Не искам като си затворя очите да си там, а там ли ще си всъщност? До мен ли си ? Дано да си, без теб душата ми ще да е празна. Полудявам ли ? Сам ли си говоря? Чувствата ли ми говорят? Разума ли ми изневерява? Това да не е шепотът на моето сърце? Мрака ме обгръщ, осетих го и го приех... Мрачният странник живота ми диктува. По-лесно е нали? Той ми казва - аз го правя. Така е нали ? По-лесно е, нали ? А дали? Още ли си тук? До мен ли си все още? Тук ли ще си и на края? А ще ме приемат ли в рая? Съмнявам се... Защо продължаваме да препускаме бясно? Защо просто не спрем? Да си починем, а ? Ако се блъснем в ето онова чувство на вина там ще боли ли ? Мился, че вече боли...

                Пак този шепот. Защо ми нашепва, че те губя? Дали пък не е моето сърце? Но него не го ли ампутирах преди години? Какво се случва с мен? Какво пробуди в мен? Защо ме събуди? А в сън ли бях? Мечтая ли? Дали не е любовен делириум?

Кажи кое е моето име? Наричат ме с много имена, любов ли бях или тъга?

Тук си усещам, те прегърнах те! А тук ли си ? До мен ли си ? Защо не знам? Кажи ми, че си тук...
Пак този шепот, това ли е моето сърце? Толкова ли тихо шепне то? Виждам, виждам светлината! Там ли свършва тунела? Спряхме ли? Защо всичко изстива? Мъртъв ли съм? Изстиват ли и чувствата ни? До теб ли ще заспя? Кой съм аз? Къде си ти ? До мен ли си ?

И така и не разбрах, не разбрах любовта, не разбрах обичта... Пак ли ще ги открия чак когато ги загубя? Пак ли ще да ги открия в самотата... Не разбрах и теб... Но на кой му пука, хората навсякъде не се разбират.. По целия свят хората се губят в себе си и в своите маски, защо просто не се разберем?

Пак този шепот... Толкова ли тихо шепне моето сърце? Това сърцето ми ли е ии е шепотът на моите чувства, толкова дълбоко скрити ли са те? ТИ ли си ? Ще дойдеш ли нощем до мен? Ще ме прегърнеш ли, да те усетя пак? Ще помириша ли пак косите ти? Ще те усетя ли пак в прегръдките си? Тръгна ли си ? Остави ли ме? Къде си блян мой? До мен ли си ? Пак ли препускаме? Какви са тези образи? Ти ли си ? Наистина ли си ти? Наистина ли си до мен? Тази маска сваляш ли я или я носиш и с мен? Сваляш ли я както сваляш дрехите си преди да дойдеш в леглото? Там поне чиста ли си ? Чиста ли е любовта ни? Любим ли се или рисуваме гротески по нашите души? Тук ли си все още? Изгубих ли те вече? Защо не зная какво се случва? Защо си тук? Не си ли тръгна? Ще намалим ли скоростта поне? Препускаме бързо пак ще се блъснем...
Защо не се блъснем в онази малка доза щастие там? Защо я подминахме? Накъде отиваме? Ти ли си ? Пак ли носиш маска? Хубаво ли е? Не те разбирам... Искам да запаля цигара, ще изгори ли тя по-бързо от бясната скорост с която препускаме из нашите чувства? Запалих я! Ще имам ли време поне за една дръпка. Дръпнах!!! Отровата стига до най-съкровенните ми чувства, само на една ръка растояние от сърцето, но същевременно и толкова далеч. Блъснахме ли се, в щастието ли беше? Не? Защо съм толкова шастлив тогава? Втора дръпка... Отровен делириум, щастие, танц на никотиновата смърт. Защо ме гледаш така? Защо плачеш? Защо се лъжеш, че си заслужавам? В това което съм ли си толкова влюбена? В мен ли ? Или в това което мога да съм? То част ли е от мен? Въобще ти част ли си от мен? Аз себе си ли съм? Каква е тази маска? Да не е Вси Светии? Какво става ? Какъв е този шепот? Защо не ме оставя? А ти защо не ме оставиш? Защо си до мен? Ще ме завиеш ли преди да си легнем? Има ли по-хубаво нещо от теб? Аз обичам ли те? А ти мен?

Как се казваш? Да не си любов? Да не си тъга? Да не си мечта? Коя си ти? Защо  не спирам да мисля за теб? Защо те виждам като затворя очи? Защо те преследвам? Ти ли ме преследваш или аз теб? Ти пак си тук? Нали си тръгна? Напускаш ли последно или не? Ще махнеш ли маската? И аз ли носа Маска? Скрит ли съм зад маската си ? Тя цяла ли е ? Как изглежда? С маска ли се появяваме на таз земя? С маска ли напускаме обителта? С маска ли живеем и градим? С маска ли сме всички до един? С маска ли се крият хората? С маска ли се губят хората? В маска ли се губи личността? В маска ли загубих моите чувства? В маска ли изгубих любовта? В маска ли започна този шепот? В маска ли се поя ви ти, фейо моя? В маска ли ще напусна таз земя? Сички ли са с маски? Къде е твоята? Виждал ли съм те без нея? Защо препускаме ? Ще се разбием ли ? Ще умреш ли с мен? Ще бъдеш ли с мен накрая? Ще ми кажеш ли кой съм аз?

Как се казвам? По много начини ме назовават, но как се казвам? Любов ли съм, тъга или омраза?