Когато луната спре да ти говори.
Когато слънчогледите навели са глави.
Е тога, не се ли чувстваш сам?
Забравил детските мечти...
Нали ний казахме един на друг:
"До живот в едно",
а обърнахме си гръб...
Понякога когато детето в теб загубиш.
Погледни ме, там от Алисиният свят.
Измежду зайците и розите нашарени с бойчки.
Погледни, видя ли ме? И аз не те...
Бисквитките магически аз още търся,
да стана малък, да се скрия, да потъна в дън земя.
От срам ли, не, не е, от мъка? Май и туй не е.
Може би от неразбраност. Май ще е това.
Сам не се разбрах, а отидох в Алисината джунгла.
Загубих се нормално, а един котак лилав насока май ми даде.
Не я разбрах... Но твърде горд ли, глупав или май и аз не знам.
Но не можах да го попитам пак...
Видях си там и странен тип, със шапка, на чайче ме покани.
Каза име странно и не разбрах : Шапкаря го зовели.
Изглеждаше ми луд, но нима нормалните сме ний?
Е понякога когато луната ми мълчи,
вглеждам се в малки светлини,
онези там по детски тъй наивни, звездите мои
над нази те си бдят.
И искрено, безкористно ни светят,
а замисли ли се някой, какво са заплатили?
Дали била е тяхната душа, сърце, любов?
Прашинки звезден прах ...
Звучи красиво, усмивка винаги изгрява,
щом се сета, боли, но спомена е мил.
По детски е наивен, но е от Алисиния свят.
Дали ме гонят зайци закъснели, котки или весели игри ?
Е кой да каже, че ако не опиташ как ще знаеш?
Там ли си меланхолия моя?
"Тук съм прошепна ми една луна"
Малка беше,но с роза върху нея,
и малкия принц на мене се посмя.
Из спомени на детските вихрушки,
блажено мисля си за всичко.
Но дали е спомен, мит или легенда,
надявам се да разбера със изгрева.
