Приятелю

"Здравей, приятелю забравен,
отдавна нейде в мансарда под звездите.
Ти седиш ли там и изгрева посрещаш,
с песни и през сълзи за нази пак се сещаш.

Седиш и дириш в старите игри,
тез спомени щастливи на детските тиради.
Чини ми се май, че пак те тебе виждам.
Отново на перваза, на последния етаж.

Махаш ми засмяно, весело, безгрижно.
Връщам се в години лишни, но прекрасни.
И отново веч пораснал, сядам на перваза,
слънцето изгрява и ми идеш ти в ръката с ваза.

Но си знам приятелю от дните стари,
виното с теб в главата пак ще ме удари"

snowboard fly over the sky

Повратности или съдба, защо ли налегнала ме е мрачната тъга ?
 Осанка в тъмнината, гарван грачи нейде в небесата, кървава луна, локва кръв или смирение.
О, да идва, усещам го, ново вдъхновение, стимул, страст, съдба! Боже, ще падне веселба.
 -Ти ли си ? -сутрешен глас...
-И да съм, к'во от т'ва? - отвръщам мразейки човека пред мен.
 -А, аз такова - момент на смущение- а то нищо, просто питах.. Спеше много сладко и изглеждаше толкова красив, и спокоен.
 - Ок и това ме интересува, защото ? А да и ти коя си ? И какво по дяволите правиш още тук ?
 Чух се да крясвам "Вън"  и други красноречиви фрази, знаех кой е поел контрола, бе моят тъй ближен и отдавна залипсвал ми Мрачен спътник, божке колко ми липсваше. Оставих се на автопилот, той знаеше какво да прави.
 Нощта бързо се нижеше, деня бе минал, имаше сълзи девойки, смях , секс, дрога, ооо, да и кръв...
 Мирис на смърт, власт и красота. Най- сетне спокойствието се върна, даже нощес заваля снежец, винаги съм обичал червените пръски по пресният сняг!
Не знаех какво става, тоест - знаех , но не можех, а и не исках да го контролирам.
Отиде до нас, взе борда, облече се и пое към пътя на свободата.
   Шест сутринта, скалата , снегът , пистата, пропастта под мен и слънце то изгря.
Време е, скок и полет към снежните обятия. Кратък , но вечен момент на свобода, птиците са там странника спи, а аз... Аз ли ? Аз съм щастлив, летящ и чакащ съдбата да се срещне с дъската ми!

Спомени

Беше ранна сутрин, мислех си за теб,
за високите ти токове - увити пак до мен.
За бурните ни нощи, замъглени от сатен.
Красиво, крайно, диво , но различно.
Малко семпло - било то прозаично.

Ах, как не мога да действам до безумие,
да скоча, да крещя , да се сбия, но да съм.
Да дойда късно пак до теб, да легна,
да целуна ангелските ти черти и да стенеш,
че в ада даже да те чуят!

Дялова да ни завиди, да въртят очи като ни видят!
Да си мислят, "Но защо? ", "Как?", "Кога? ", "Къде?"
Да не знаят, но да искат, нашето си удоволствие,
да те целуна зад хорските очи, да те имам пред всички тях,
да те прегърна пред хорските кавги!

Красива на ръцете си отново да те нося,
да те вдигна над глава, а ти да стенеш от полуда.
Твоите токчета красиви, на моето легло да са.
Радост, усмивка и завършек, стенание, спомен
и безропотното трак, трак, трак в нощта.

с мен си пък на по кафе

Понякога, не често, но не и рядко.Понякога когато щастието е сладко.
Понякога... Абе майче си е рядко!
В тези дни на душевно отчаяние.В дните когато злото дало е мълчание.

В дните малко, но съществени дори, когато буден си до първите зори.
В тези сладко дни , на душевно покаяние., се чувстваш сам със себе си на по кафе.
Седя говоря и се чудя. Чудя се на мен и на моя странник срещу мен.
Хващам чашката, отпивам си кафе, а ме гледа срещу мен, самият Аз!
Хваща чашката и той, и отсръбва си кафе? Нали съм аз, ами маниер?
Къде отидоха дните тъй ни лишни? Кога оставихме обноските излишни?
Усещам мирис, кръв е май, или пък не, дали пък не е срам ?
"Не мирише ни на мъст!" - ми казва той с игривата усмивка, не бях ли аз?
Не знам, но май не ще и разбера, но плаши ме до смърт, или се плаша?
Люляково, есенно било... ХА, ще се изсмея с радост аз дори. И той се смее.
Аз ли съм сега или съм аз? Обърках се, защо си толкова различен ?
Люляци, любов, цветя омайни! Ох котйо, котйо смее ми се моето ми Аз!
Смее се, че пък ме и критикува. Надежди празни слагал съм дори!
Надежда, майче да , ама на мене само - твърдо да!
Мекушави сме били в лишните ни дни? - не помня, съжалявам, Той е запознат.
Да го гледам и да си се мая, аз ли съм, абе като мен е! Ама хем не е, хем сме си прилика.
Да се доверя ли сиреч аз се чудя, да му кажа пак здравей ?
Та нали се мъчих толкоз , него да прокудя!
Защо ми иде да силно аз прегърна и да му кажа " заповядай, ти шофирай!"
Зад волана сигурен е той, пътя знае, не го интересуват пречките безброй!
Ама той, не бях ли аз? Объркана история... Не сядай с другото си аз на по кафе...

Последно сбогом

Исках простичка любов,
малка, наша , даже лекичко кокетна...
Исках истина красива, страстна,
малко дива, но щастлива.
Исках семплите ни дни, лишни,
малко, но пък никак не излишни.
Исках те да си до мен.
Малко да си тук, да ме прегърнеш,
исках ей така, тъй нежно пак да ме целунеш.
Малко топлинка, в детската игра.
Исках простичка любов,
малко детско е уви.
Исках да ти кажа, даже и през зов.
Малко, но пък искрено си те обичам.
Исках да съм с теб и туй е то.
Малко е, но се оказа смъртен грях.
Исках, искам,но не ще поискам пак.
Малко или много твой е този грях.
Искам простичкото съжалявам,
малко отчаяние и да те приема.
Искам, но не ще го видя аз навреме.
Малко, бавно, сигурно ще ме погубиш...
Искам да съм жив за да го видя,
малко сълзи и ти да носиш ми цветя!
Искам, но ще да е твърде късно,
ще се видим и ще носиш ти цветя,

малко, но ще са зарад последно сбогом.

Цветен сатен

Нарисувай устните си с цветен сатен,
а уж всичко бе просто за теб и за мен.
Давай захвърли и балната си рокля навън.
Защо ли градим всичко насън?
Отърсваме се от поредният розов сън.
Но ето на, идва есента...
оранжев дъжд полива телата ни.
А черния вятър обгръща душата ни.
Пристан- стар, изгнил, но някак си красив.
Тичам, скачам и отплувам.
Бомвоаж и после мрак, сбогом мъки, чао страдания.
Мен ме чака друг по хубав свят,
в страна наречена мечта

Cecidit, surgere et ite

Търся те още с настъпването на нощта,
търся те още с първата роса,
търся още аромата на твоята коса.
Търся те и ще намеря в търсене - смъртта.



Търся те, но в приказки май вярвам.

Алиса ли беше в огледалният свят?
Венера ли бе в еманципацията моя?
Нали сме от Марс, остави ме да си тръгна от боя.
Седя ли на пристан сън бе туй ?
С котарак ли говорих или така ми се стори ?

Търсих те много, безкрайно дори.
Търсих в тъмните, мрачни гори,
търсих и мислех си колко боли.
Търсих и падах, и ставах, и търсих.
Но от теб уви не съм се отърсил.

Шапка ми дава с усмивка дивашка.
Шапка си слагам и целя със прашка.
Детска наивност по искрени чувства.
Дракони гоних, с царици се борих.
Защо ми кажи сърце не съборих?

Ще търся вовеки мойта утеха.
Ще търся и диря тебе, Венеро!
Ще търся Алиса. Ще търся и пристан!
Ще търся до болка, до сетно стенание.
Ще търся, такъв съм, за цената не хая.

Бъдеще светло - лъжливо и детски мечти.
Ах, колко прекрасно се наушким гради.
Не разбрахте ме вий, опеки безименни.
Не разбрахте, защо ми станахте свидни.
Но не бойте се драги нали сме за кратко.
                                             

  Временни сме ний-адските чеда.
Блажено, но  отминаващо явление.
Не ви трябваме, не ни искате,

 защо ли ви търсим?

          Благодаря ви ангели , принцеси,

и  всичките Алисини страдания,

Прекрасно бе, макар и за кратко,
но като, че ли историята привърши...

Cecidit, surgere et ite

Размисли за изгрева

Понякога когато сам си в тъмнината.

И чакаш изгрева, да поиграеш със зората.
Когато луната спре да ти говори.
Когато слънчогледите навели са глави.
Е тога, не се ли чувстваш сам?
Забравил детските мечти...
Нали ний казахме един на друг:
"До живот в едно",
а обърнахме си гръб...
Понякога когато детето в теб загубиш.
Погледни ме, там от Алисиният свят.
Измежду зайците и розите нашарени с бойчки.
Погледни, видя ли ме? И аз не те...
Бисквитките магически аз още търся,
да стана малък, да се скрия, да потъна в дън земя.
От срам ли, не, не е, от мъка? Май и туй не е.
Може би от неразбраност. Май ще е това.
Сам не се разбрах, а отидох в Алисината джунгла.
Загубих се нормално, а един котак лилав насока май ми даде.
Не я разбрах... Но твърде горд ли, глупав или май и аз не знам.
Но не можах да го попитам пак...
Видях си там и странен тип, със шапка, на чайче ме покани.
Каза име странно и не разбрах : Шапкаря го зовели.
Изглеждаше ми луд, но нима нормалните сме ний?
Е понякога когато луната ми мълчи,
вглеждам се в малки светлини,
онези там по детски тъй наивни, звездите мои
над нази те си бдят.
И искрено, безкористно ни светят,
а замисли ли се някой, какво са заплатили?
Дали била е тяхната душа, сърце, любов?
Прашинки звезден прах ...
Звучи красиво, усмивка винаги изгрява,
щом се сета, боли, но спомена е мил.
По детски е наивен, но е от Алисиния свят.
Дали ме гонят зайци закъснели, котки или весели игри ?
Е кой да каже, че ако не опиташ как ще знаеш?
Там ли си меланхолия моя?
"Тук съм прошепна ми една луна"
Малка беше,но с роза върху нея,
и малкия принц на мене се посмя.
Из спомени на детските вихрушки,
блажено мисля си за всичко.
Но дали е спомен, мит или легенда,
надявам се да разбера със изгрева.

Когато детето в мен се събуди

Понякога, но само понякога, когато дете в мен се събуди.
Тогава то става играе, крещи и ридае, по дивите,
но и тъй красиви нощни пеперуди.
Тогава когато то вече е будно, то някак си странно,
с усмивка хитрушка и очи пълни със свят и искри,
то самото – детето, то мъниче сладко,
то ми припомня всяка беля и почваме двама,
но с тяло едно, две души , две половини на цяло дори!
Почваме диво и весело някак да творим безбройни бели.
И играем ли , тичаме, скачаме , пеем, веселие пълно,
направо беснеем, тичат ти възрастни и питат въпроси:
„Господине, какво ви се случи, защо тичате боси?“
„Господине, добре ли сте? Да повикаме лекар?“
Какъв ви лекар бе хора? Какви ви обувки?
Пуснете детето и обуйте живота!
Тичайте, скачайте, пейте,
че май сте вии всичките веч, забравили как се щурее.

Мечтая да легна и малък да стана!

Бях малък, но с големи мечти!
Бях малък но знаех безбройни игри,
май вече пораснах, а не усетих дори.
Събудих се стар  и то в ранни зори.
Мечтая да легна и малък да стана,
да се събудя с зората засмяна.
Да мога да тичам , да пея и скачам,
да лудувам на воля и тъй да подскачам.
Да гоня мелници вятърни,
да търся принцеси!
Да мечтая за всичко на тази земя!
За дракони, принцеси, подвизи и баронеси.
За приключения и авантюри, та даже и за пури!
Да мечтая по-скоро да порасна,
но нека се не случва само ще помоля,
че веч съм уж голям и к'во от туй?
В мечти ми иде пак да драсна,
да тичам да подскачам и
дракони да яздя!
А не да се тревожа за любов
и как да я предпазя...
Уф, колко са ми лишни тез
детски сладки песни...
Без мъка бяха пълни веселите дни.
Хайде фейо лунна сбогом аз  ти казвам!
Яхвам го тоз дракон и не ще се върна нивга,
щот пък там ме мене чакат дните ми тъй лишни.

Кървава луна

Понякога когато самотата те прегърне, замисли се, но при мен не идвай веч. Понякога когато любовта ти те отритне, вината първо в тебе потърси. Отношение, мъка, размисъл, а чудо?
Понякога нощта се спира, времето заспива, луната бездиханна, без думи тя остава. Звездите и небето се гонят до забрава, но дори луната се разплака, по нейният любим. Ах слънцето залезе, нивга веч не ще изгрее. Къде отидоха мечтите , играта ни на гоненица туй красива? Ах таз луна самотна, тя ще тръгне пак след него , но светлината му я вече няма...Понякога , късно вечер луната се обръща назад и вижда, че слънцето го няма. Тогава в безумната тъга започва да ръми и тя тръгва след него. След своя любим...
 Но луната не спира да вярва, тя рони своите сълзи, тя остави звездите, забрави небето и родния дом.
 Луната нагледно тъй слаба, самотна и тъжна, че мрачна дори. тя дири го нощем в небето , с фенера свой пътя си свети. Но спира ли ? НЕ.
 Всяка нощ го търси загубена , вяла, иска да изплати дълга си , дали?
Самотна е нашата луница... Самотна и тъжна , та чак е стравница. Ще намери път обратно на там, към сърцето разбито и духа си сломен, но слънцето не ще я сгрее отново.
 -Върни се при мен! - изкрещя Луната. - Защо ме напусна преди края на играта...
Каза тя и мъчно падна потънала в мъка, продължи да ръми , нощи след нощи , дни подир дни,
та месец ли стана , година ли бе?
 Тя излезе да търси в среднощно небе и вика ли, вика , тя своя любим, но пак от там нито дори от ехото вопъл.
 Тя викаше , крещеше всяка нощ! Но не разбра , че нейната мрачна светлина, не само, че не му помогна , а изцяло го погълна.
 Ах горкото слънце, ах тази мъничка луна...
И тогава в нощ поредна пълна с самота, о той дойде, в нощната гора.
Дойде и отговори макар и неразбираемо за нея.
   -Толкова е красиво! О, как се трогвам... Любов, омраза,мъчение, удоволствие, живот и смърт, всичко това на веднъж... и то пред очите ни... Това е красотата на човека.... и демона....
   Каза само това и пак изчезна, но тя знаеше, че той е там , нали го бе видяла, тя знаеше.
До ден днешен , тя всяка нощ го търси, но след всяка тяхна среща виждаме кървава луна....

Нощта пленителна - прекрасна

Мрак, сумрак, не ме познаваш знай,
Затова интересен съм ти до безкрай!
Ще опознаеш моята душа,
ще ти оскучая в нощта.
Но с луната ти си поприказвай, 

на нея за мене ти кажи,
ще изслуша, ще намига,
ще пръсне истински сълзи дори!
Но таз страст, за нея аз си милея.
Но съм силен ще го преживея.
Люляци и рози, теменужки, че и слънчогледи,
за мене всички сте специални, обичал съм ви...
Обичал съм ви истински дори.
Романтично ми е във нощта.
Искам да усетя всичко, ВСИЧКО
всичко... от страстта!
Но не ще насмогна да го понеса..
Не ще насмогна да го в стих или сонета...
Не ще насмогна да го пресъздам.
Но ще опитам и ще се видим там.
Там на лунния безкрай!

Там в рая на нощта

Мисли и то май даже нормални

Разходка под дъжда, а в главата ми само една мисъл : "Ще се отдалеча , извинявай,че така се държа, но трябва да спася себе си..." 
 Сълзите се отмиват, грима се разтича, маската се отлепва. Душата остава, гола и вяла... Празнина в картината бяла. Къде избяга цвета?
Знаеш ли скъпа?
О, не! Не знаеш, няма как да знаеш..
Но ти можеш да ме обичаш или не... Ти си знаеш, маската се разми от дъжда, някак си пречистващ. Разми се и въпреки това ще се събудя и утре сутринта, да посрещна дъжда и като малко дете да плезя език и да пия от него. Като малко дете полудяло от лудия живот... Който извращава и последното детско в нас.
 Дръпни се скрий се, обратно там, в тъмният ъгъл. Той си е твой! Май само там си сигурна. А маската моя ще нарисувам след дъжда и като един истински принц, ще чакам да ме целунат за да се топна пак в моето блато...

Непозната - неразбрана

Различна, но красива, необуздана, непозната.

Тази нощ ми дай, друга аз не искам.
Прическа странна и очи игриви.
Гърдите виждам и ги искам пак в шепи.
Криеш ги игриво, но първо ги показа.
Странна си необуздана, но подтикваш в мен възбуда.
Тази нощ ми дай, девойко непозната – неразбрана.