Илюзия под прашната дъга

И ето те красива, неподправена - щастлива.
Ето там затворена в илюзия, в клетка,
зад стени - решетки, с малките си четки,
с боички в лъжички, изрисувала си пак света.

Потепона в любов, а намерили я вече ?
Там в прашните ти спомени, в кафените ти чашки.
Намери ли лилава светлина, намери ли утрешния ден?
Намери ли във вчерашния безпорядък, спомена занемарен?

В спомени за изгарящи усмивки, за прашни веч милувки.
Зад стените четири намери ли мечтаният  уют ?
Намери ли в лъжичките кафени сълзите си пролени ?
Чувстваш ли се истинска в сивият приют ?

" Здравей" - и нека се подминем,
"Здравей" - и нека си заминем.
Тривиално "чао" , а сълзите да си премълчим.
Защото знаем, че няма вече заедно да повървим.

Спомените лишни от години веч излишни.
Спомени изящни за слънчогледите искрящи.
За безсънни прключения, за любовните ни нощи.
За великите мечти, за интриги и игри.

Казвам аз "Наздраве" - за кристалните кълбета,
за запрашените мечти и красивите сълзи.
За зелени капки утринна роса,
за да се събудя в спомени от огнена коса.

От светлосенки изтъкана, ах колко замечтана.
Светлосянка, на блещукаща дъга,
светлосянка на приказна страна,
светлосянка на пристан в нощта.

Там под прашната дъга,
под зелените лунни,
под малкото тъга,
има пристан - изостанал след игра.

Там далеч - във вечността,
на любовта във реалността.
Там седят си морските очи
и копнеят за крокодили изтъкани от сълзи.

Ще създавам красота

Ще създавам красота! Истинска, неподправена, красива!
В поточета с шепи ще греба, ще използвам морската вода.
Миди на платното на живота мъничко ще полепя.
От ежедневието ви ще заема и от него малко ще вплета.

Ще творя с уста, с крака, с ръце, ще иде от сърце.
Малко пясък, малко камъчета , малко рай обезумял!
Мъничко, невидимо дори, само малко от тъга,
че без нея как ще тръгнем през дълбоката тъма ?

А на всяка красота и трябва, и частица от нощта.
Ще вплета вечерница, и лунните лъчи.
Ше нарисувам огнени коси, ще и сложа очила,
а под тях ще скрия изумрудени очи.

Ще вземем планинското поточе, да го направим ли лилаво ?
Ще вземем дървета столетни, те нека са жълти, да раждат слънца!
Ще вземем спомени в чашка, и ще ги пръснем в дъга!
Ще играем с четка в ръка!

Ще създаваме жена! Дръзка, силна, страстна, дива!
Ще бъдя те несъмнено най-красива!
Ще сложим в нея късче добрина, малко тъмнинка,
малко, само малко тревиста мъглявина и много от любов!

Ще ходи с лунни стъпки плавно по земята,
с изумрудени очи да вижда красотата,
с морските дихания да обича тя живота.
Със съзнание от спомени в чашка да създава нова красота!

Улични пейки за запустели спомени

Улични пейки за запустели спомени,
описват града като мелодии стоманени,
те знаят и виждат всеки наш крах,
те знает и могат, дори потънали в прах.

Улични пейки за нощни пейзажи,
седат и ни чакат, да попият любов.
Да видят и чуят нашият нощен живот.
Да имаха само ръце, крака и уста.

Ах тез улични пейки с огромни сърца,
тяхните малки дървени, каменни,
метални, леко студени очи,
тяхните малки живи трески.

Колко много спомени криете с вас,
колко много видяли сте през нас.
Колко имена запомнили сте,
колко сме играли и дълбали по вашата кожа.

Колко празен ще да е света без вашата мъдрост,
но вие сте там, малки, незабележими, пълни с гордост.
Няма зиме, няма лете, няма даже бури във вашите мечти,
а само колко любов е разцъвтяла пред вашите очи.

И аз ще дойда, цветовете си ще да положа,
мислите си ще изложа, ще подраскам вашата кожа.
Но пък знам, че вашето съзнание е едно такова,
мирно, гордо и спокойно, вечно някак си дори.

Уличните пейки за запустели спомени...
Старец пак присяда, помни младоста,
тази пейка му е стар познат, идилия-
идилия, за младостта, за мъдростта , за любовта.

Ще дойда пейчице и ще поседна,
ще послушам, ще си спомня,
ще ми покажеш ли отново младостта,
върни ме там в спомените запустели.

В другият, тайният живот.

В другият, в тайният живот.
В малките ни сиви светлини,
в понеделнишките низини.
В люлаковите ни небеса.

Ще те открия , на края на света.
Ще си малка нащърбена лъжичка.
Достатъчна да побере сърце.
Достатъчна да ме обгърне с ръце.

В другият, тайният живот,
изпълнен със спомени кафени,
изпълнен с вълни от вино разпилени.
В мисли похотливи, но само лекичко игриви.

Ще се срещнем, поне още веднъж,
но тогава здраво ти ме дръж,
че не щеш ли ще побегна,
ще препускам в вторнишките чудеса.

В другият, тайният живот,
в който сряда не описва самота.
В който няма хартиени сърца,
няма гълъби и бамбукови пера.

Ще се видим и ще повървим,
ще побегнем в лилава синева,
и ще се сбогуваме с изгрева.
Ще си кажем тривиално "Чао".

В другият, тайният живот,
в който ще е вечният четвъртък,
в който твоята лъжичка ще гребе
и ще побира цялото море.

Ще открия, че си любовта,
ще видя през очите красота,
ще потичаме към поетичен петък,
за да видя краят в една жена.

В другият, тайният живот,
в ето този рай - нереален и комичен,
леко слънчогледов, леко носталгичен,
със съботен-неделник, там ще чакам.

И зная, ще се връщаш със изгрева на всеки понеделник.

Когато те облее нощтното небе

Когато те облее нощтното небе,
когато в теб се събужда безстрашното дете.
Когато тичаш и броиш звезди,
когато малкото ти идва много, спри!

Спри, за малко приятелю добри,
назад се обърни и щастието ни погледни.
Изпии го с очи! И с мечтите се приспи.
Завии се със сърцата пълни със звезди.

Здравей, хей, да , ти! Здравей,
Хвани ме за ръка и ела със мен,
там, под далечната дъга,
тичай, мечтай от щтастие ридай.
Здравей, добре дошъл в нашият рай.

Понякога когато за тебе пак се сетя

Понякога когато за тебе пак се сетя.
Когато обикалям нощем пак самотен.
Когато държа я за ръката, а копнея до мен да те усетя.
Когато света е веч заспал,
А аз тепърва си търся дневната рязплата.
Когато улиците обикалям и пак не виждам.
Когато чудя се с какво да се нахраня.
А в главатя ми отново само ти си.
Тогава в самотно пълнолуние, глухарчените мисли ме заливат.
Тогава мила моя пак проплаквам за нас и крокодилите...