Приятелю

"Здравей, приятелю забравен,
отдавна нейде в мансарда под звездите.
Ти седиш ли там и изгрева посрещаш,
с песни и през сълзи за нази пак се сещаш.

Седиш и дириш в старите игри,
тез спомени щастливи на детските тиради.
Чини ми се май, че пак те тебе виждам.
Отново на перваза, на последния етаж.

Махаш ми засмяно, весело, безгрижно.
Връщам се в години лишни, но прекрасни.
И отново веч пораснал, сядам на перваза,
слънцето изгрява и ми идеш ти в ръката с ваза.

Но си знам приятелю от дните стари,
виното с теб в главата пак ще ме удари"

snowboard fly over the sky

Повратности или съдба, защо ли налегнала ме е мрачната тъга ?
 Осанка в тъмнината, гарван грачи нейде в небесата, кървава луна, локва кръв или смирение.
О, да идва, усещам го, ново вдъхновение, стимул, страст, съдба! Боже, ще падне веселба.
 -Ти ли си ? -сутрешен глас...
-И да съм, к'во от т'ва? - отвръщам мразейки човека пред мен.
 -А, аз такова - момент на смущение- а то нищо, просто питах.. Спеше много сладко и изглеждаше толкова красив, и спокоен.
 - Ок и това ме интересува, защото ? А да и ти коя си ? И какво по дяволите правиш още тук ?
 Чух се да крясвам "Вън"  и други красноречиви фрази, знаех кой е поел контрола, бе моят тъй ближен и отдавна залипсвал ми Мрачен спътник, божке колко ми липсваше. Оставих се на автопилот, той знаеше какво да прави.
 Нощта бързо се нижеше, деня бе минал, имаше сълзи девойки, смях , секс, дрога, ооо, да и кръв...
 Мирис на смърт, власт и красота. Най- сетне спокойствието се върна, даже нощес заваля снежец, винаги съм обичал червените пръски по пресният сняг!
Не знаех какво става, тоест - знаех , но не можех, а и не исках да го контролирам.
Отиде до нас, взе борда, облече се и пое към пътя на свободата.
   Шест сутринта, скалата , снегът , пистата, пропастта под мен и слънце то изгря.
Време е, скок и полет към снежните обятия. Кратък , но вечен момент на свобода, птиците са там странника спи, а аз... Аз ли ? Аз съм щастлив, летящ и чакащ съдбата да се срещне с дъската ми!

Спомени

Беше ранна сутрин, мислех си за теб,
за високите ти токове - увити пак до мен.
За бурните ни нощи, замъглени от сатен.
Красиво, крайно, диво , но различно.
Малко семпло - било то прозаично.

Ах, как не мога да действам до безумие,
да скоча, да крещя , да се сбия, но да съм.
Да дойда късно пак до теб, да легна,
да целуна ангелските ти черти и да стенеш,
че в ада даже да те чуят!

Дялова да ни завиди, да въртят очи като ни видят!
Да си мислят, "Но защо? ", "Как?", "Кога? ", "Къде?"
Да не знаят, но да искат, нашето си удоволствие,
да те целуна зад хорските очи, да те имам пред всички тях,
да те прегърна пред хорските кавги!

Красива на ръцете си отново да те нося,
да те вдигна над глава, а ти да стенеш от полуда.
Твоите токчета красиви, на моето легло да са.
Радост, усмивка и завършек, стенание, спомен
и безропотното трак, трак, трак в нощта.