Непозната - неразбрана

Различна, но красива, необуздана, непозната.

Тази нощ ми дай, друга аз не искам.
Прическа странна и очи игриви.
Гърдите виждам и ги искам пак в шепи.
Криеш ги игриво, но първо ги показа.
Странна си необуздана, но подтикваш в мен възбуда.
Тази нощ ми дай, девойко непозната – неразбрана.

Авантюра

Авантюра сладка.
За авантюра ми говори намачканата на леглото кувертюра.
За авантюра ми напомнят изрисуваните от ръцете по стената миниатюри. За среднощна авантюра сякаш всичко ми напомня.
Думи бледи и проблясъци тъй сладки:
„-Завърти се, погледни ме, целуни. Целият ме усети, и ме опознай.“
         Спомени горещи. Всичко шепне ми за авантюра…
Нощ тъй дива – среща във Виена? Или Прага? Или пък Париж?

Гърди оформени -красиви , зърната набъбнали и диви.
Ох тази нощ! Да бе една…
         Ще остане спомен, сигурен съм…
Авантюра , за афера и афера за любов? Или бе обратно?
Любов по малката афера и авантюра за… Какво?
Спомени горещи, издихания, стенания.

О, майко мила! Тази нощ…
Крака - красиви, коси – прекрасни, гърди – неустоими,

тез устни - ненаситни и очите тъй прекрасни. Ох, тази влага и сетното стенание.

На авантюра напомня въздухът нощес. Видях те, познах те! Но кой ли бях за тебе аз? Помниш ли ме?
         О, със сигурност ме помниш. Тези викове и нокти, миниатюри по стените, завеси и чаршафи, но о, боже, синините.
Изтощение и екстаз, а авантюра беше тъй прекрасна, дива , немощна, но страстна!
Усети ме помня аз, че май ти казах.
И то го стори , напълно и докрай .
Изпълни ме помня също ти ми промълви.
И май го сторих, знам ли вече този край.

Но беше диво, пък поне за мен.
Ще помним дълго този ден.
Извинете нощ.
Ох как се сливат , с тез крака, като започнем и губим пак нощта.
Дните преминават в нощи, нощите пък във леглото.
Тежко бруте се живее, особено когато си имаш авантюра като любовта!

Грешник

Крисчън Грийн бе малко провинциално момче от Истуук. Малко, но все пак важното бе какво се криеше вътре в него.  Вътре, нейде дълбоко в съзнанието му преливаше болка, мъка и омраза. Още от дете Крисчън се бе научил или по-скоро живота го бе научил да контролира болката и омразата и да ги влага в устрем за издигане в света и обществото. Въпреки всички тези преимущества, които притежаваше някъде вътре в себе си, някъде дълбоко вътре си оставаше мъката…
  Мъка която никога не му даваше и секунда спокойствие. Същата тази мъка, която го дърпаше надолу при всяко негово издигане в живота. Мъката за миналото, за настоящето и за неосъществените мечти.

  Едва на осем годинки Крисчън Грийн се срещна със смъртта и едновременно с това се запозна с трудностите в живота. Може би това му даде сили да живее и го направи някак си специален, някак си силен, с желание да опита от всичко, което животът може да му предложи, някак си различен… Може би са били приятелите му или родителите, но това съвсем не е най-интерестното или най-важното - по-важното е, че това го дари със силите да продължава макар и това да бе непосилно и немислимо трудно понякога. Той продължаваше напред, без да се отказва. Бореше се и грабеше с пълни шепи от това, което живота му предоставяше.
  Момчето успя и в момента ви предстои да се запознаете с него и неговата история. Тя може да ви стори нелепа, позната или дори невероятна, но неоспоримия факт си остава, че в живота, ако човек няма силите да продължава то той бива тъпкан, мачкан и газен от околните, които винаги се опитват да прегазят всеки който не разбират или всеки, в когото виждат повече потенциал от този, който самите те притежават. Чувстват ли се заплашени, хората стават безскрупулни кръвожадни същества, мислещи единствено за разруха и унищожаване. Чудят се как да премахнат заплахата, а зачудят ли се как да се спасят, играта загрубява и животинското в човека започва да се забавлява.
 Крисчън бе поставян милиони пъти в такива ситуации, даже бе станал като останалите, но някъде вътре в себе си един глас му нашепваше: ”Ти си различен, не се отказвай, бори се, бори се до край!” и той продължи да се бори и не се отказа.
 От малкото момче излезе един истински лебед, черното пате отлетя само и се върна величаво и успяло…

понякога се чудя, късно вечер

Понякога се чудя, късно вечер,
защо ли стаята ми тъне в мрак.
Понякога се чудя рано сутрин,
Защо ли стаята ми рухне пак.
Понякога дори и през деня се чудя,
къде отиде ти преди да се събудя.

Понякога и на сън за теб си мисля,
как нежно галиш ме с меките ръце,
как обичаш ме спокойно и красиво,
а любиш ме ти страстно и диво
Понякога се чудя, ако на прага аз застана
там ли ще те видя или дали ще си засмяна?

Ще вида ли усмивката невероятна,

Или ще открия твоята сестра за мене непонятна.
Зъл близнак ли в тебе влезе,

Че за мене слънцето залезе?

Обичай ме диво, обичай ме страстно,

Думи ли бяха или вопъл последен.
защо прониза ме с отказа си леден?
какво да направа романтиката си напира,
В мен кипи та чак завира,

Не ще я спра, ще те обичам лудо,
И ще споделя със тебе и последното си блюдо,
Момчетата приемат, а мъжете май се борят.
ще съм там и ще се боря,

Ще оцелея, но ще се преборя,

Не ще остана вечно, но ще съм там!
ще тъна в мрак, но не ще да се предам.
Какво ли ще да е между нас?

Ще се погубим ли?
Или любовта ни ще угасне?
Понякога се чудя късно вечер…

И аз теб...

Обичам те.
Думи тъй нежно красиви.
Думи които искам да изрека,

Думи жестоки, леко пенливи,

Думи с които не искам да те раня,
Обичам те

Със цяло гърло насреща крещя,

Но звук не мога и да произнеса,

Искам във теб по детски да се сгуша,

Да те усетя, целуна, подуша..
Обичам те

Повтарям си всяка сутрин отново

Да не забравя коя бе ти , за моята особа,

Искам те, но не смея вопъл да кажа,

За да не разпръснеш парчетата пак.

Обичам те

Но обещах да стоя настрана

Обичам те

Но обещах да се скрия в тъма

Какво да направя, боли ме

Изпитвам тъга

Как да постъпя, боли ме от любовта

Обичам те

Искам тез думи сутрин да ти кажа

Искам да ги чуеш, да ги усетиш през моите очи

Не искам сълзите ми да видиш,

Но как да се случи при все,че те идат.
Обичам те

Думи толкова прости, но силни..

Думи някак си искрени и много коварни

Обещание, даваш ми ти

А аз ти казах просто думи две,

Но моля те ги ти запомни

ОБИЧАМ ТЕ

  -Ставай, ще закъснееш. – Дочух от нейде глас в мъглявината, надигнах се, отворих леко очи и през още премрежения си поглед видях майка ми, но тя нали е мъртва от години, как я виждам. Дали сънувам? Мисли и размисли пристрастни почнаха да се лутат в мен.

  -Айде закуската ще ти изстине. – Се промъкна гласа на майка ми отново.

Реших, че е по-добре да си изживея момента, знае ли човек може всичко което си мисля да е било един моментен сън в рамките на петнадесет години. Нали все пак съня е едно безмерно състояние, една малка умствена вселена на нашето въображение. Сънят, драги мой, е малкият ни извратен свят, изкривен през призмата на обремененото ни от дневните задачи съзнание.