Рай в клетка

Защото понякога когато съм сам,

в ждоба поглеждам, ден пидир ден.
Когато света е мрачен, чужд и студен.
Само спомени в джоба душата ми сгряват.

Наричат ме с много имена...
За някои мечтател, за други любов,
за трети писател, за четвърти небослов.

Когато понякга утрото намери слънцето в мен,
когато остана без думи, но с ъс спомени, с дъх затаен.
Когато се скрия, да не говоря - да не се срина напълно,
когато ти пиша, на тебе говоря, макар и непълно.

Когато фрагментите в мене крещят,
когато елементите на душата скриптят.
Когато за спомени празна душата е,
когато ги търся, но на части сърцето е.

Познаваш тези дни, нали ?
Помниш мечтателските ми сълзи...
И аз помня, помня твоите румени страни.
Подгъва на блузата, нервинте пръсти.

Малки, красиви неща - по джобове скътани,
сгряват ме вечер в самотната стая.
Спомени мрачни, други сълзливи.
Спомени мой, лишни и красиви.

Помня те и тебе, вечно засмяна.
Поня и теб! От слънчогледи огряна.
Помня лавандули, кокичета , лалета.
Помня ви всички - в безкрайните полета!

Защото когато остана без думи,
и вие ме помните макар и безмълвни.
Виждам го, в " лайкове" и подхвърлени очи.
Виждам го, в постове - на моите мечти.

Ще помня кафето, котето, виното.
Ще помня и покрива, тавана, страстта.
Ще помня, ще помня, но май не ще да мечтая.
Ще помня, че всичко затворих в сърцето си в стая.

Ще помня, че май сам заключих си рая.

Нещо малко

Малките неща,

вдъхват красота,

ежедневната лилавост.

Надсмешлива дъга,

радостни деца,

сините поляни,

снежнобели слънчогледи.

Малките неща,

оставят те следа,

на пристан под дъга,

седи и чака, тайна в ноща

Разходки за допир

Когато там си и устините усещаш,
когато там си и с ръце го пак обгръщаш.
Когато поглед в миналото пак обръщаш,
а аз те гледам, с мисловни мирогледи
    и виждам, и зная, и чувствам
             просто усештам.

Усещам мирис, на вели слънчогледи.
И виждам сртах, зад лунните разходки,
защото знае сърцето накъде да ходи.

Не ще помогнат старинните находки.
Не ще почувстваш ти спокойствие,
дори след всичките ви водки.

С кафето сутрин и шепа палачинки,
с усмивка ранна, от малките тръпчинки.
С лунички скрити - в любов обвити.

С дар ценен да обичат душата.
С него възпитай децата,

зашото те са ключът към душата ,
защото с вятъра вее се спомена,
защото с морето идва свободата.

Защото там те чакам, пак влюбено,
защото виждам, че пак си загубено.

Разходки страстни в късните доби.
Разходки пламенни, но скрити в скоби.
Разходки, със запетайки лилави.
Рзходки, пред които и грешните са прави.

Разходки за допир, а той за утеха.
Утеха за спомен, а той за гротеска!
Гротеска по точки, въпроси и мен.

Because of me :)

Well sorry guys, but yeah you already do know that I'm a freaking egomaniac so i will put it that way. To be " popular " (as you like to name it)... It's an entire different level of experience ( i don't say that you are not good, not deserving it or something else like that! ) and this experience is someones lifetime and work, and we are calling it - "Social marketing" No matter how old are you, or how smart are you, it's just like every other idea to which you are developing yourself in - and this one is marketing It can be set for everything - even for your daily connections on fb and exactly how ?
Whenever you speak with someone you sell them your speaking skills, better yet your storytelling skills and they pay you with their attention
With some thanks to one gorgeous person which helped me a lot to find the correct words

Благодарност към музите

От отдавна не съм ви отделял време...
   Простете, но и аз като всички живи създания черпя моята муза отнякъде, а тя изчезна.
Изгубих я, рабирате ли? Хах, навярно не, но нищо ще ви разкажа.

Моята муза е малка, сладка, леко зла.
Моята муза е винаги в секси пола.
Моята муза е истинска и неподправена!
Моята муза е от мечти направена.

Люлякови нощи и изумрудени очи,
цветни спомени с кристални сълзи,
моята муза, тя може и иска , и вдъхновява,
а понякога даже не го и осъзнава.

     Дълго време си мислех, че моята муза е жена. Дълго време се заблуждавах, че тя е една.
Не, всички вие сте мои музи. Всички вие ми давате по-малко и ме правите по-голям - отвътре.
     Днес ми казаха нещо прекрасно - казаха ми, че трябва да странствам, да изпия света с очи и да ви го разкажа, с думите с които още не мога да жонглирам.

  Отвориха ми очите, напомниха ми кой съм, къде съм, кога и защо трябва да съм.

" Здравейте, музи" - ох, как искам да ви събера всичките тук, заедно. Да се смеем, да ридаем, да ми показвате, зашо обичам този свят. Да ме лъжете колко съм прекрасен, да летим с танц напред. Карате ме да мечтая...
   Мечтая да видите света през моите очи. Свят, в който спомените не тежат. Свят, в който мечтите се постигат, а вечер когато луната изгрее - слънцето я чака, за да и даде слънчоглед.
Свят, пълен с пристани на края на света, свят пълен с блясък в очите, а не спомени в чашка кафе.

В този свят  ти си и слънце и луна,
в този свят ти си залез със дъга,
в този мой свят няма тъга.
Света, в който музата ми показа радостта!

Зад другата страна на огледалото

Зад другата страна на огледалото,
зад лунните пейзажи от розови портали.
Зад маските фалшиви и скритите преструвки,
зад детските игрички и нощните милувки.

Там от другата страна, при пристана самотен,
там зад огледалото - подпряно в рамка до леглото,
там в червените треви на оранжевите небеса,
там където ти си аз, а аз съм ти за красота.

Зад ефирните пейзажи от картонени декори,
зад люспестите облаци, на малки марионетки,
зад сатенените спомени за всичките изгори,
зад стени иззидани с желание за опори.

Там си ти и ти си като мен, но някак друга,
там си пеперуда , но с прелетна премяна,
а от другата страна аз съм и чакам първата зора,
монетата върти се... Eзи или тура.

Живот, въздух и мечти

Заминаха си тучните ливади и люляковите мечти,
замина и спомен за греха - запълнен с тъмнички игри.

Задави ли се вече, с въздуха с който те дарих ?
И питам, и стена , и стих след стих...
Насити му се знам, усещам, обгръщам те с ръце...
Все пак си облачна, но половинка от сърце.

Заминаха си буйните бригади, пълни с среднощен Суинг.
Замина спомена за пеперуда върху червеният фенер.

Понякога в живота крилете на емоцията
и обремененоста поемат контрол,    
но това не винаги е за лошо , това може
да доведе до откриване на нови пътища,
светове, вселени, мечти, съдби,     
да ни открие красотата на пътят,     
а именно пътият наречен - живот.      

Букети наум си избирам

Вървя и ги виждам , влюбени...
държат се за ръце, загубени!
Държат се, смеят се усмихват се,
щастиливи от малки пеперудки прихват,
а в мен, в мене спомени притихват.Kъде си? Изпуснах май перона,
неискам вече да избирам букети наум.
не искам напразно да вдигам шум,
а просто, вечер, в късна вечер да си там,
да усетя допир когато ръка ти подам,
да усетя красота , аромата на коса,
да прегърна цялото на кадифената душа.

За теб, русалке с крокодили в очите

Пътуване към себе си, загубване, намиране, красиво е...
 Днес си дадох сметка, загубен там из хилядите релси
 - на далечното място, където не си...
Загубен, самотен - със спомен за люляци,
но без слънчогледи - те бяха свели глави.
Загубих се, не съм веч' твоят принц,
не съм и бил принца с диамантено сърце.
"Не мога", "не искам" или май беше "не знам"?
Липсва ми твоята огнена кожа,
липсва ми допира на сетно стенание,
лиспваш ми...
Твоите галещи, нежни ръце,
кожа - кадифе, усмивка сутрин с чашка кафе.
Ах, спомени красиви за дните ни диви, ах, ах...
Знаеш ли днес се загубих, бях там насред нищото,
на чуждото място, на новия свят.
Стотици километри - релси, животи и всеки път ново начало.
Имам сили, вече го знам.
Мога да го надживея дори,
но дали ще забравя малката кафена лъжика,
която прегръща целият ми свят с ръце.
Малка, нащърбена лъжичка, а в нея цяло море!

Море от спомени, любов и малко, но любящо сърце.
Говорехме за звезден прах, за радости, мечти.
Бяхме частица от цяло , две половини на разпилян звезден прах,
бяхме заедно и в смях , и в неволи.
А виждам по улицата вървят влюбените и се държат за ръце,

а аз седя и гледам снимка в портфейл. Боли...
Забравям вече, защо с мене бе,забравям красивото лилаво небе.
Обичам те, с всичките малки дефекти!
Обичам те, с нащърбените ти ръбчета,
с лошите дни и глухачрени помисли.
Обичам те, със запетайки дори!
С вечното мъмрене, с малко бърборене,
с твойто затваряне в душевни стени.
Със слънчогледови кифлички и люлячни нощнички,
с малко вулгарност и известна романтика,
с всичкото детско и малкото страшно...
С всичко обичам, с каквото се сетиш.
Рисувахме пристани, рисувахме облаци,
плачехме снежно и дъждовно ги мразехме,
а накрая пак слънцето ни галеше в ранни зори.
О, да ... красота.
Изгради ме и счупи ме, повреди ме, разпиля ме,
изврати ме през твоите призми необятни.
Чувствам се малък, смешен, странен дори.
А как искам да не минавам покрай красива цветарница
и наум да не избирам букети за теб.
Как искам да си тук в ръцете ми,
да те издухам  и да кацнеш на поредният слънчоглед.
Търсих мъничко опора, в малките ми мили жестове към теб.
Но уви намери сили да направиш немислимото дори.
Показа ми, че вече намерила си ти другаде късмет.
Ще се разпилея, ще изчезна, не ме търси в ранните зори.
Искам само, пак да те помоля, не проливай крокодили,
не пълни планинските реки.
Исках много да съм принца с диамантено сърце,
но уви оказах се принца с неволя в ръце.
Ще успея, нали ти обещах! Помниш ли ?
За теб го правя, май и мъничко за мен.
Ще ме видиш там, успял ще съм да се преборя,
с дракони и демони, с вътрешните страхове,
но за жалост не мога да ти обещая,
че в мен отново някога ще видиш - за тебе тъй красивото в мен дете.
Не мога да ти кажа, че отново ще ридая и със думите ще си играя.
Не мога и не искам , тук приключва моят пристан,
тук приключва последното ми морско пътешествие
и тук, любов, слънчогледите приведоха глави.
Превръщаш ме в звезден прах и даже не разбираш,
че ме пръсваш на хиляди сияйни, пеперудени парчета.
Летят в посоки най-различни, откриват нови висоти,
но са твърде малко, че при теб да се завърнат,
твърде малко за да съм способен отново да те зърна.
Не съм способен да съм половинка от сърце за нас,
не съм способен да съм отново половинката от цяло.
Но нали съм мечтател, така ме лъжеше чашка със спомени,
Ще опитам някой ден, да се върна до пристана,
но не ще съм твоят морски вълк, а отдавна ще съм станал морска пяна.
Грешника ще е поробен, но ще пази някъде в свойта тъмнина,
мъничко откриване от теб- пред мен, от мен- пред теб
и разбира се от нас - пред шепа звезден прах.

Котешки сезони

Понякога когато облива пак те самотата,
понякога когато люлаците овехтяват,
когато исакш да се къпеш в слънчогледи,
когато липсва ти - лунната ни похот.

Тогава замисли се за ангелските мирогледи,
тогава прегърни ме с мечтите запустели,
тогава, моля ти се, с топлината погали ме
и недей да си играеш с априлски кукловоди.

Понякога когато не усещаш пролетта,
когато виждаш - чувайки нощта,
когато пак усещаш мрак в душата,
когато искаш да крещиш, но нямаш думи в устата.

Тогава спри! Дари ме с усмивка,
погали отново всичките глухарчени преструвки,
дай ми ти прегръдка, нека прецъвтят всичките лалета.
Виж ме, гледам втренчено в изумрудените ти сълзи.

Виж ме, скрий емоциите ни от света,
чуй ме и кажи ми, че не е било в съня!
Щеше тихо до глава ми да си приседнеш,
щеше нежно да рисуваш в моито мечти.

А къде ни нас докара лудостта?
Пак забравихме красивото на радостта,
във вчерашните вечно черни мирогледи,
породихме тъмна-черна даже сивота...

Когато виждаш пак света през майските си очила,
когато искаш с цветята нарисувай ми дъга!
Ще съм там под нея, с усмивка на лице,
ще те чакам , ще попея и ще стиснем пак ръце.

Когато мислиш, че приятелите пак са зли...
Егоисти, долни , гадни - пак душата ти крещи,
но не си сама, не си ти пролетно знамение,
зимата е там зад тебе, крепи те с криле.

Крие се в сянките. Ах, тази твоя зимна измяна,
чака те, да ти помогне, да се случи като на игра!
Да те види, да те погали, да целуне твоята ръка,
иска само мъничко от време, но е вечно от бамбук.

Иска малко да свали от твойто бреме,
но сърцето каменно е пак напук.
Не показваш слабост, отиваш на война,
а забравила си драга - силата на любовта.

Не препускай бързо към майските ливади,
защото юнските чада те дебнат в засада,
а след тях се нижат месеци безкрай,
сезонни надпревари- измислица за рай.

И чака, чака, чака... Тази твоя зима...
Чака да ти свърши пролетта,
чака да замине си и лятото дори,
чака да се върнеш с твоите люлякови песни.

Чака да разбудиш истинската радост,
  да разтопиш в зората, пак сърцето замразено,
да повярва в красотата, да загърби сивотата,
и от белотата на кокиче, пак да сътвориш жена.

Със слънчогледена роса, да открием с тебе заранта.
С люлякова пролет да си избродираме картини,
да не забравяме за слънчогледовите маси!
Ах, котешките чашки за кафе!

И накрая- като малка, нащърбена лъжичка,
която събира всичките сезони в ръце!
Ще дойдеш тихо в съня ми, кротко ще приседнеш
и ще нарисуваш ми, пристан от кафе... 

Историята на моято майка

Разкзват ми различните неща,
разказват ми, че била си ти добра.
Разказват за весел  - детски смях,
за очи побиращи морето.

Разказват ми различните истории,
коя си ти, къде била, къде пък не.
Разказват, че имало е там злина,
имало е като във всеки друг човек.

Любопитсво леко в мене натежава.
Къде си и как изгуби своята жарава.
Защо реши да свърши всичкото така.
Защо реши да ме лишиш от любовта.

Разказват, че била си истински приятел,
достоен, честен - красив човек.
Разказват за твоят ум прекрасен,
за възможности и изобретателност да е опасен.

Разказват толкона красиво, диво , страстно, лекинко пенливо.
И виждам в погледа на твойте приятели любов,
любов изпитана към истинско създание, наричат те - сестра!
Е приемам те и ще те помня, макара и да не опознах най-важното...

На майка любовта

Русалчени сълзи

Здравей русалке, изгуби ли надежда,
загуби ли се в спомените за мечти ?
Не губи надежда, писма ще долетят.
С гълъб, сова, с частица от любов.

Не рони сълзи, не наводнявай ти морета,
не погубвай в сърцето - цветните полета!
Запазиси люспите и изумрудените ти очи,
запази си спомена, че да живеят нашите мечти!

Виждам - наранените от лутане крака,
виждам - малките солени капки,
чувам от далече песента,
на лилави пристани оставени.

Знам, че май боли и твоята душа,
боли, скърби, но надявам се да ми прости.
След години, чакай да дойте песента,
Ще се носи окрилена от писма.

Спомени за дневници оставени.
Ах, русалке малка, ще ми липсват твойте крака,
бурното надбягване в лудешкият галоп.
Непрестирното раняване в невинните игри.

Принцове, принцеси, барони, баронеси.
На всичките най-цинично ще говоря.
"Граф ли си ? И какво ? Да не си велик?"
Защо погуби моята русалка и направи я жена ?

Не ще просто таз обида към моето сърце,
не ще забравя, че изтръгнаха те от тез ръце!
Но помни русалке с ангелски крила,
ще те намеря и ще ти покажа радостта.

Ще изпия всяка какпа от солената сълза,
ще те преведа под обещаната дъга,
пък нека луди сме, че вярваме в една мечта!
Нека луди сме, че пишем си писма за любовта!

Ще се завърна аз при тебе като морски вълк!

Илюзия под прашната дъга

И ето те красива, неподправена - щастлива.
Ето там затворена в илюзия, в клетка,
зад стени - решетки, с малките си четки,
с боички в лъжички, изрисувала си пак света.

Потепона в любов, а намерили я вече ?
Там в прашните ти спомени, в кафените ти чашки.
Намери ли лилава светлина, намери ли утрешния ден?
Намери ли във вчерашния безпорядък, спомена занемарен?

В спомени за изгарящи усмивки, за прашни веч милувки.
Зад стените четири намери ли мечтаният  уют ?
Намери ли в лъжичките кафени сълзите си пролени ?
Чувстваш ли се истинска в сивият приют ?

" Здравей" - и нека се подминем,
"Здравей" - и нека си заминем.
Тривиално "чао" , а сълзите да си премълчим.
Защото знаем, че няма вече заедно да повървим.

Спомените лишни от години веч излишни.
Спомени изящни за слънчогледите искрящи.
За безсънни прключения, за любовните ни нощи.
За великите мечти, за интриги и игри.

Казвам аз "Наздраве" - за кристалните кълбета,
за запрашените мечти и красивите сълзи.
За зелени капки утринна роса,
за да се събудя в спомени от огнена коса.

От светлосенки изтъкана, ах колко замечтана.
Светлосянка, на блещукаща дъга,
светлосянка на приказна страна,
светлосянка на пристан в нощта.

Там под прашната дъга,
под зелените лунни,
под малкото тъга,
има пристан - изостанал след игра.

Там далеч - във вечността,
на любовта във реалността.
Там седят си морските очи
и копнеят за крокодили изтъкани от сълзи.

Ще създавам красота

Ще създавам красота! Истинска, неподправена, красива!
В поточета с шепи ще греба, ще използвам морската вода.
Миди на платното на живота мъничко ще полепя.
От ежедневието ви ще заема и от него малко ще вплета.

Ще творя с уста, с крака, с ръце, ще иде от сърце.
Малко пясък, малко камъчета , малко рай обезумял!
Мъничко, невидимо дори, само малко от тъга,
че без нея как ще тръгнем през дълбоката тъма ?

А на всяка красота и трябва, и частица от нощта.
Ще вплета вечерница, и лунните лъчи.
Ше нарисувам огнени коси, ще и сложа очила,
а под тях ще скрия изумрудени очи.

Ще вземем планинското поточе, да го направим ли лилаво ?
Ще вземем дървета столетни, те нека са жълти, да раждат слънца!
Ще вземем спомени в чашка, и ще ги пръснем в дъга!
Ще играем с четка в ръка!

Ще създаваме жена! Дръзка, силна, страстна, дива!
Ще бъдя те несъмнено най-красива!
Ще сложим в нея късче добрина, малко тъмнинка,
малко, само малко тревиста мъглявина и много от любов!

Ще ходи с лунни стъпки плавно по земята,
с изумрудени очи да вижда красотата,
с морските дихания да обича тя живота.
Със съзнание от спомени в чашка да създава нова красота!

Улични пейки за запустели спомени

Улични пейки за запустели спомени,
описват града като мелодии стоманени,
те знаят и виждат всеки наш крах,
те знает и могат, дори потънали в прах.

Улични пейки за нощни пейзажи,
седат и ни чакат, да попият любов.
Да видят и чуят нашият нощен живот.
Да имаха само ръце, крака и уста.

Ах тез улични пейки с огромни сърца,
тяхните малки дървени, каменни,
метални, леко студени очи,
тяхните малки живи трески.

Колко много спомени криете с вас,
колко много видяли сте през нас.
Колко имена запомнили сте,
колко сме играли и дълбали по вашата кожа.

Колко празен ще да е света без вашата мъдрост,
но вие сте там, малки, незабележими, пълни с гордост.
Няма зиме, няма лете, няма даже бури във вашите мечти,
а само колко любов е разцъвтяла пред вашите очи.

И аз ще дойда, цветовете си ще да положа,
мислите си ще изложа, ще подраскам вашата кожа.
Но пък знам, че вашето съзнание е едно такова,
мирно, гордо и спокойно, вечно някак си дори.

Уличните пейки за запустели спомени...
Старец пак присяда, помни младоста,
тази пейка му е стар познат, идилия-
идилия, за младостта, за мъдростта , за любовта.

Ще дойда пейчице и ще поседна,
ще послушам, ще си спомня,
ще ми покажеш ли отново младостта,
върни ме там в спомените запустели.

В другият, тайният живот.

В другият, в тайният живот.
В малките ни сиви светлини,
в понеделнишките низини.
В люлаковите ни небеса.

Ще те открия , на края на света.
Ще си малка нащърбена лъжичка.
Достатъчна да побере сърце.
Достатъчна да ме обгърне с ръце.

В другият, тайният живот,
изпълнен със спомени кафени,
изпълнен с вълни от вино разпилени.
В мисли похотливи, но само лекичко игриви.

Ще се срещнем, поне още веднъж,
но тогава здраво ти ме дръж,
че не щеш ли ще побегна,
ще препускам в вторнишките чудеса.

В другият, тайният живот,
в който сряда не описва самота.
В който няма хартиени сърца,
няма гълъби и бамбукови пера.

Ще се видим и ще повървим,
ще побегнем в лилава синева,
и ще се сбогуваме с изгрева.
Ще си кажем тривиално "Чао".

В другият, тайният живот,
в който ще е вечният четвъртък,
в който твоята лъжичка ще гребе
и ще побира цялото море.

Ще открия, че си любовта,
ще видя през очите красота,
ще потичаме към поетичен петък,
за да видя краят в една жена.

В другият, тайният живот,
в ето този рай - нереален и комичен,
леко слънчогледов, леко носталгичен,
със съботен-неделник, там ще чакам.

И зная, ще се връщаш със изгрева на всеки понеделник.

Когато те облее нощтното небе

Когато те облее нощтното небе,
когато в теб се събужда безстрашното дете.
Когато тичаш и броиш звезди,
когато малкото ти идва много, спри!

Спри, за малко приятелю добри,
назад се обърни и щастието ни погледни.
Изпии го с очи! И с мечтите се приспи.
Завии се със сърцата пълни със звезди.

Здравей, хей, да , ти! Здравей,
Хвани ме за ръка и ела със мен,
там, под далечната дъга,
тичай, мечтай от щтастие ридай.
Здравей, добре дошъл в нашият рай.

Понякога когато за тебе пак се сетя

Понякога когато за тебе пак се сетя.
Когато обикалям нощем пак самотен.
Когато държа я за ръката, а копнея до мен да те усетя.
Когато света е веч заспал,
А аз тепърва си търся дневната рязплата.
Когато улиците обикалям и пак не виждам.
Когато чудя се с какво да се нахраня.
А в главатя ми отново само ти си.
Тогава в самотно пълнолуние, глухарчените мисли ме заливат.
Тогава мила моя пак проплаквам за нас и крокодилите...

Защото малко ни дели!

От образите пълноценно-подивели,
от краските на странните цветя.
От истината, на малките неща,
от любовно напоените парцали.
От шепите ни с звезден блясък,
от малкото на цялото сърце.

Защо ли малко ни дели ?

От малко обич, каквато ще да е,
от истински красивата любов...
От пеперудите в стомаха,
спотаяващи се в прашните ни дни.
ОТ милувката на лунна красота,
от нощните стенания на пълната полуда.

Очудващо, че малко ни дели...

От миг достоен за цяло минговение,
от спомен сред помените с главно "С".
От усмивка в друга реалност,

от реалностите с главно "Р"
ОТ тези тъй красиви бонбониери,
от които е извезан този мой компас.

Очудващо, защото малко ни дели...

От истинското лутане на небосвода,
от каквото и да има, оттатък на дъгата.
От усмихнатите по детински шоколади,

откъснати от ягодовите поляни,
От истинската тръпка на страстта.

Защо ли малко ни дели ?

От истинските ни лица,
от маските на малките неща,
от лилаво-синкаво-зелените мечти,
от малко по-красивият живот,
От живот във който присъства доброта.

за глухарчените спомени

Е ето, че време е за глухарчените спомени, 

за малките, красивите и по детски дивите игри.

Замислям се за слънчевите-искренни очи.

За моменти без лъжи, без илюзии и 

малки сиви злини, но винаги скачам към дъното,

на нашите малки пленителни дни.

Защото просто ще съм там, 

тихо и кротко ще нахлуя в съня, 

и ще застана да погледам,някъде там надалеч,

към теб,към люлаковите ливади,

ще погледам , ще си помечтая, 

ще погледна пак във рая!

Малкта игра от илюзия една,

за другата, по детски по-добра,

"Алисина", но объркана страна.

Ще падна, ще поплача, но накрая:

Ще се вдигна и закрача, с усмивка детска,

към края на приказка прелестно, красива.

                                                А именно : "Трагикомедия на любовта " 

Thanks

I can hardly believe how many things could change in a persons life for 2 months.
To find out that from all the good fellows you have just a couple real.
To start all clear, it's refreshing and kinda good, it's like to be reborn.
And to all which trust i have lost or betrayed, please forgive me, but as a human being i am able to make mistakes and i have made tons of them.
But when you wake up on the next morning and start thinking about the amazing adventures in front of you, you are always going to end like a little smiling and happy child. And when i think about the all good fellows which i am never gonna tell how freaking much i love them - i can tell them only one thing :
"Thanks, you gave me to understand that i must stand my ground " and that is just priceless !

Понякога когато сам си срещу всички

Понякога когато сам си срещу всички,

когато с цяло гърло "ПОМОЩ" пак крещиш,

когато няма как геройства да извършиш,

когато искаш, но светът е против теб.

Понякога приятелю  разочарован си от мен,

когато съжалявам искренно, не е нарочно,

когато вятора отвее моите цветове,

когато безсилен съм с кармата да се пребора.

Понякога приятелю това не е достатъчно,

когато трябва аз да съм до тебе, а не съм,

когато извинявай за теб е просто фраза,

когато и да се опитам ме спира пак света.

Понякога когато сам си срещу всички,

когато разочарован си от дън душа,

когато искаш да се случи чудо,

а на вместо него виждаш празнина.

Тогава и да кажа ази: Извинявай! 

Не ще достигне твоята душа,

когато и да викам не ще и да ме чуеш,

когато слънчогледите свели са глава.

Извинявам се на стройните дървета.

Вий се борите за мен със своята природа.

Извинявам се, че се оказвам слабо цвете.

Вместо да съм просто редом аз до вас.

Понякога когато клоните си кършите,

за да достига до мене топла светлина.

Когато листата собствени си брулите,

за да не засечвате слабата душа.

Извинявам се ако е изглеждало безсмислено,

но с извинявай, май няма да се промени света.