Сълзите се отмиват, грима се разтича, маската се отлепва. Душата остава, гола и вяла... Празнина в картината бяла. Къде избяга цвета?
Знаеш ли скъпа?
О, не! Не знаеш, няма как да знаеш..
Но ти можеш да ме обичаш или не... Ти си знаеш, маската се разми от дъжда, някак си пречистващ. Разми се и въпреки това ще се събудя и утре сутринта, да посрещна дъжда и като малко дете да плезя език и да пия от него. Като малко дете полудяло от лудия живот... Който извращава и последното детско в нас.
Дръпни се скрий се, обратно там, в тъмният ъгъл. Той си е твой! Май само там си сигурна. А маската моя ще нарисувам след дъжда и като един истински принц, ще чакам да ме целунат за да се топна пак в моето блато...
