Самота, а може би спокойствие

Седиш и знаеш, че отново сам си, а нали жена  до теб седи? Къде остана любовната захапка? Защо се случва всичко някак си за по между другото? С мен какво се случва? Остарях? Помъдрях? Надали... Знам го, знае го и тя, не знам как да кажа извинявай, не знам и как обичам те да кажа, но това съм аз...                 Простодушен, добросърдечен, но някак си зъл, побърквам ви , мога го , права го и то със кеф, грее ли ме ? НЕ! Но сте част от мен, всички вие приятели, любими, любовници – някогашни мой... Може би ми има нещо, а може и да не съм за тук, има фраза проста, но не я разбирам, виждам я във всичко, усешам я на всякъде, както бе казал Бегбеде: „ Тя пушеше боро light, пиеше кока кола light и се чукаше light, не знам, защо гасеше лампите.“ Така, точно така е и с неините чувства не ги разбирам, но ги виждам на всякъде. Защо човек може да се чувства излишен, използван и едновременно безпомощен? Кой съм аз всъщност? Това ли се питаме всички? А кой съм аз? Кои са тези всички при все, че даже и сред вас съм самотен? Кога ще бъда разбран? Кога няма да съм сам, кога ще си до мен, Защо всъщност не си до мен? Зашо седиш пред мен а си толкога далеч? Защо , ЗАщо, ЗАЩо? Кажи ми ти ЗАЩО! Не знам дали е градация, истина или заблуда, знам , че е илюзия на нещо тъй прекрасно и едновремено ужасно, искам те, имам те , но си толкова далеч от мен... Кога ще си до мен? Ще бъдеш ли тук?
Докосваш ме редовно, обичаш ме прилежно, задоволяваш ме даже и то небрежно, непринудено и някак истински дори.. Но къде си, защо се чувствам сам в ранните зори? Защо не те усещам, защо си ти далеч, зад крепостта от лед? Защо ми липсваш дори когато си при мен, защо не знам къде си и с кой си в ума си? Недоверие? Надали.. Мъка? Може би...
Истината май е простта и всички знаят я, виждат я, чуват я дори... НЕ те разбирам, но явно си моя, не те оценявам, но не знам защо... Силите ми, идеите ми, опитите ми дори се губат, привършват и изчезват, знам го, усещам го! Там сам, в ранните зори...