с мен си пък на по кафе

Понякога, не често, но не и рядко.Понякога когато щастието е сладко.
Понякога... Абе майче си е рядко!
В тези дни на душевно отчаяние.В дните когато злото дало е мълчание.

В дните малко, но съществени дори, когато буден си до първите зори.
В тези сладко дни , на душевно покаяние., се чувстваш сам със себе си на по кафе.
Седя говоря и се чудя. Чудя се на мен и на моя странник срещу мен.
Хващам чашката, отпивам си кафе, а ме гледа срещу мен, самият Аз!
Хваща чашката и той, и отсръбва си кафе? Нали съм аз, ами маниер?
Къде отидоха дните тъй ни лишни? Кога оставихме обноските излишни?
Усещам мирис, кръв е май, или пък не, дали пък не е срам ?
"Не мирише ни на мъст!" - ми казва той с игривата усмивка, не бях ли аз?
Не знам, но май не ще и разбера, но плаши ме до смърт, или се плаша?
Люляково, есенно било... ХА, ще се изсмея с радост аз дори. И той се смее.
Аз ли съм сега или съм аз? Обърках се, защо си толкова различен ?
Люляци, любов, цветя омайни! Ох котйо, котйо смее ми се моето ми Аз!
Смее се, че пък ме и критикува. Надежди празни слагал съм дори!
Надежда, майче да , ама на мене само - твърдо да!
Мекушави сме били в лишните ни дни? - не помня, съжалявам, Той е запознат.
Да го гледам и да си се мая, аз ли съм, абе като мен е! Ама хем не е, хем сме си прилика.
Да се доверя ли сиреч аз се чудя, да му кажа пак здравей ?
Та нали се мъчих толкоз , него да прокудя!
Защо ми иде да силно аз прегърна и да му кажа " заповядай, ти шофирай!"
Зад волана сигурен е той, пътя знае, не го интересуват пречките безброй!
Ама той, не бях ли аз? Объркана история... Не сядай с другото си аз на по кафе...