понякога когато люлаците овехтяват,
когато исакш да се къпеш в слънчогледи,
когато липсва ти - лунната ни похот.
Тогава замисли се за ангелските мирогледи,
тогава прегърни ме с мечтите запустели,
тогава, моля ти се, с топлината погали ме
и недей да си играеш с априлски кукловоди.
Понякога когато не усещаш пролетта,
когато виждаш - чувайки нощта,
когато пак усещаш мрак в душата,
когато искаш да крещиш, но нямаш думи в устата.
Тогава спри! Дари ме с усмивка,
погали отново всичките глухарчени преструвки,
дай ми ти прегръдка, нека прецъвтят всичките лалета.
Виж ме, гледам втренчено в изумрудените ти сълзи.
Виж ме, скрий емоциите ни от света,
чуй ме и кажи ми, че не е било в съня!
Щеше тихо до глава ми да си приседнеш,
щеше нежно да рисуваш в моито мечти.
А къде ни нас докара лудостта?
Пак забравихме красивото на радостта,
във вчерашните вечно черни мирогледи,
породихме тъмна-черна даже сивота...
Когато виждаш пак света през майските си очила,
когато искаш с цветята нарисувай ми дъга!
Ще съм там под нея, с усмивка на лице,
ще те чакам , ще попея и ще стиснем пак ръце.
Когато мислиш, че приятелите пак са зли...
Егоисти, долни , гадни - пак душата ти крещи,
но не си сама, не си ти пролетно знамение,
зимата е там зад тебе, крепи те с криле.
Крие се в сянките. Ах, тази твоя зимна измяна,
чака те, да ти помогне, да се случи като на игра!
Да те види, да те погали, да целуне твоята ръка,
иска само мъничко от време, но е вечно от бамбук.
Иска малко да свали от твойто бреме,
но сърцето каменно е пак напук.
Не показваш слабост, отиваш на война,
а забравила си драга - силата на любовта.
Не препускай бързо към майските ливади,
защото юнските чада те дебнат в засада,
а след тях се нижат месеци безкрай,
сезонни надпревари- измислица за рай.
И чака, чака, чака... Тази твоя зима...
Чака да ти свърши пролетта,
чака да замине си и лятото дори,
чака да се върнеш с твоите люлякови песни.
Чака да разбудиш истинската радост,
да разтопиш в зората, пак сърцето замразено,
да повярва в красотата, да загърби сивотата,
и от белотата на кокиче, пак да сътвориш жена.
Със слънчогледена роса, да открием с тебе заранта.
С люлякова пролет да си избродираме картини,
да не забравяме за слънчогледовите маси!
Ах, котешките чашки за кафе!
И накрая- като малка, нащърбена лъжичка,
която събира всичките сезони в ръце!
Ще дойдеш тихо в съня ми, кротко ще приседнеш
и ще нарисуваш ми, пристан от кафе...
Няма коментари:
Публикуване на коментар