За теб, русалке с крокодили в очите

Пътуване към себе си, загубване, намиране, красиво е...
 Днес си дадох сметка, загубен там из хилядите релси
 - на далечното място, където не си...
Загубен, самотен - със спомен за люляци,
но без слънчогледи - те бяха свели глави.
Загубих се, не съм веч' твоят принц,
не съм и бил принца с диамантено сърце.
"Не мога", "не искам" или май беше "не знам"?
Липсва ми твоята огнена кожа,
липсва ми допира на сетно стенание,
лиспваш ми...
Твоите галещи, нежни ръце,
кожа - кадифе, усмивка сутрин с чашка кафе.
Ах, спомени красиви за дните ни диви, ах, ах...
Знаеш ли днес се загубих, бях там насред нищото,
на чуждото място, на новия свят.
Стотици километри - релси, животи и всеки път ново начало.
Имам сили, вече го знам.
Мога да го надживея дори,
но дали ще забравя малката кафена лъжика,
която прегръща целият ми свят с ръце.
Малка, нащърбена лъжичка, а в нея цяло море!

Море от спомени, любов и малко, но любящо сърце.
Говорехме за звезден прах, за радости, мечти.
Бяхме частица от цяло , две половини на разпилян звезден прах,
бяхме заедно и в смях , и в неволи.
А виждам по улицата вървят влюбените и се държат за ръце,

а аз седя и гледам снимка в портфейл. Боли...
Забравям вече, защо с мене бе,забравям красивото лилаво небе.
Обичам те, с всичките малки дефекти!
Обичам те, с нащърбените ти ръбчета,
с лошите дни и глухачрени помисли.
Обичам те, със запетайки дори!
С вечното мъмрене, с малко бърборене,
с твойто затваряне в душевни стени.
Със слънчогледови кифлички и люлячни нощнички,
с малко вулгарност и известна романтика,
с всичкото детско и малкото страшно...
С всичко обичам, с каквото се сетиш.
Рисувахме пристани, рисувахме облаци,
плачехме снежно и дъждовно ги мразехме,
а накрая пак слънцето ни галеше в ранни зори.
О, да ... красота.
Изгради ме и счупи ме, повреди ме, разпиля ме,
изврати ме през твоите призми необятни.
Чувствам се малък, смешен, странен дори.
А как искам да не минавам покрай красива цветарница
и наум да не избирам букети за теб.
Как искам да си тук в ръцете ми,
да те издухам  и да кацнеш на поредният слънчоглед.
Търсих мъничко опора, в малките ми мили жестове към теб.
Но уви намери сили да направиш немислимото дори.
Показа ми, че вече намерила си ти другаде късмет.
Ще се разпилея, ще изчезна, не ме търси в ранните зори.
Искам само, пак да те помоля, не проливай крокодили,
не пълни планинските реки.
Исках много да съм принца с диамантено сърце,
но уви оказах се принца с неволя в ръце.
Ще успея, нали ти обещах! Помниш ли ?
За теб го правя, май и мъничко за мен.
Ще ме видиш там, успял ще съм да се преборя,
с дракони и демони, с вътрешните страхове,
но за жалост не мога да ти обещая,
че в мен отново някога ще видиш - за тебе тъй красивото в мен дете.
Не мога да ти кажа, че отново ще ридая и със думите ще си играя.
Не мога и не искам , тук приключва моят пристан,
тук приключва последното ми морско пътешествие
и тук, любов, слънчогледите приведоха глави.
Превръщаш ме в звезден прах и даже не разбираш,
че ме пръсваш на хиляди сияйни, пеперудени парчета.
Летят в посоки най-различни, откриват нови висоти,
но са твърде малко, че при теб да се завърнат,
твърде малко за да съм способен отново да те зърна.
Не съм способен да съм половинка от сърце за нас,
не съм способен да съм отново половинката от цяло.
Но нали съм мечтател, така ме лъжеше чашка със спомени,
Ще опитам някой ден, да се върна до пристана,
но не ще съм твоят морски вълк, а отдавна ще съм станал морска пяна.
Грешника ще е поробен, но ще пази някъде в свойта тъмнина,
мъничко откриване от теб- пред мен, от мен- пред теб
и разбира се от нас - пред шепа звезден прах.