описват града като мелодии стоманени,
те знаят и виждат всеки наш крах,
те знает и могат, дори потънали в прах.
Улични пейки за нощни пейзажи,
седат и ни чакат, да попият любов.
Да видят и чуят нашият нощен живот.
Да имаха само ръце, крака и уста.
Ах тез улични пейки с огромни сърца,
тяхните малки дървени, каменни,
метални, леко студени очи,
тяхните малки живи трески.
Колко много спомени криете с вас,
колко много видяли сте през нас.
Колко имена запомнили сте,
колко сме играли и дълбали по вашата кожа.
Колко празен ще да е света без вашата мъдрост,
но вие сте там, малки, незабележими, пълни с гордост.
Няма зиме, няма лете, няма даже бури във вашите мечти,
а само колко любов е разцъвтяла пред вашите очи.
И аз ще дойда, цветовете си ще да положа,
мислите си ще изложа, ще подраскам вашата кожа.
Но пък знам, че вашето съзнание е едно такова,
мирно, гордо и спокойно, вечно някак си дори.
Уличните пейки за запустели спомени...
Старец пак присяда, помни младоста,
тази пейка му е стар познат, идилия-
идилия, за младостта, за мъдростта , за любовта.
Ще дойда пейчице и ще поседна,
ще послушам, ще си спомня,
ще ми покажеш ли отново младостта,
върни ме там в спомените запустели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар