I'm smiling because I love her.

Седя и я гледам а виждам непозната. Седя и я гледам ,a виждам красотата… Чудя се какво я прави всъщност толкова красива? Дали са собствените ми илюзионни чувства или е нейното излъчване? Незнам , не мога , неразбирам, даже не ме и интересува, чак толкова много. Не искам да знам какво е странното в нея, просто не искам тя да се променя. Начина по който гледа замислена в нищото. Начина по който бялата риза пада на уморените и от не дотам тежкия и живот рамене. Начина по който покрива гърдите и … О-о-о-о готов съм да изпадна в екстаз само като се замисля върху това. И все пак нещо, мъничко, нещо някъде там куца… Какво, ази незная, но надявам се ще открия! Тя седи и рисува, драска и трие. Напомня ми за мен самия, а именно : Аз седя и пиша , греша и изтривам. Но някак си при нея изглежда сякаш по-реално, по-истинско, по- … повече от нея, но нали знаете, тревата на съседа винаги е  по-зелена.
Живота драги читателю е винаги изпълнен само  с завист , сравнение и едва ли не състезание, за това кой е по-повърхностен,но ние-хората просто не го осъзнаваме.
 Да ти последователю на мрака гледаш ме глупаво, затворен там нейде дълбоко в мрака на моята душа, гледаш и не вярваш, но аз вече имам силите да се опълча. Имам желанието да го сторя и имам подкрепата да доведа нещата до края им. Седя и виждам как тя се опитва да обрисува и мен , и теб , на едно платно. Знам, че това е невъзможно, но е и красиво само по себе си като опит.
О, да! Красиво е…Но някак си усещам, че не е моето.
         Държал съм се студено ? Виел съм?
ВИЕЛ СЪМ?
         Виел съм….
Като ранено животно…

Да от части е така… вия и какво от това?
Кога хората спряхме да имаме чувства? Кога ни се отне сакралното право да можем да чувстваме? Да ни боли?

Та едно време, в онези времена…
Чувствата бяха на почит.
Давай играй, граби, убивай, сякаш това чуваш в главата си…
Боли, о как боли…
Граби , о да! Граби…
Рани, до гроб ме рани…
Сърцето прободе, о да горда ли си, че ме нарани?
Горда ли си, че с мен злоупотреби?

Но както и да е това е друга приказка, сега нека чуем нашата!

         Я, тишина… това ли имаше да кажеш?
За това ли ме направи на идиот?

Та нека чуем моята история, моят зов на болка , моят последен вопъл на ранено животно…
         Знаете ли, няма да ви занимавам повече с тези глупости.
Каквото е станало вече е факт. Но никога няма да съжаля за него, просто е прекрасно, нещо семпло и страстно, същевременно е красиво и диво.
   Това драги читателю е чара на любовта!

Тя е неповторима.

Тя е неподправена.
Тя е красива.
Тя е …
Тя е любов.

„Save me from my bloody dreams.

Save me from my deadly screams.

Save my broken soul and heart.

Save my spirit with your art.

Kiss my hand with lips of ice.

Kill the sadness with your eyes.

Heal the wounds that hurt so much.

Break the chains with your touch.

The wickedness is all around.

No morning sun and not a sound.

The darkness is now everywhere.

Save my mind if you dare”

Е драги читателю незнам дали има какво повече да кажа за днес освен една завършваща мисъл , над която отдавна се чудя и не мога да разбера , защо толкова малко хора мислят така…

I'm smiling because I love her. Even that we're not together. I loved her and I always will.