-Ставай, ще закъснееш. – Дочух от нейде глас в мъглявината, надигнах се, отворих леко очи и през още премрежения си поглед видях майка ми, но тя нали е мъртва от години, как я виждам. Дали сънувам? Мисли и размисли пристрастни почнаха да се лутат в мен.

  -Айде закуската ще ти изстине. – Се промъкна гласа на майка ми отново.

Реших, че е по-добре да си изживея момента, знае ли човек може всичко което си мисля да е било един моментен сън в рамките на петнадесет години. Нали все пак съня е едно безмерно състояние, една малка умствена вселена на нашето въображение. Сънят, драги мой, е малкият ни извратен свят, изкривен през призмата на обремененото ни от дневните задачи съзнание.