кретения

Возех се с мотоциклета,
на главата със каскета...
Дълго карах по шосето,
свършвах вече горивцето...
Дадох изведнъж назаден,
щот усетих, че съм гладен.
Гладен- гаден- все едно,
спрях се под едно дърво.
Там огледах се- уви,
нищичко на вси страни.
Само дългите полета,
няма лафки, кафенета.
Вече бях умрял от глад
(как живеех в тоя ад...)
Спрях се, викам си "Ура!"-
имам аз една торба,
в нея мож' да има нещо,
нямаше да е горещо...
Е, все пак ще е храна
...ама ми се доплака.
Гледам аз- торбата празна,
а на дъното е мазна:
баничка ще да е имало,
кучето я е изяло!
Викам си "Ще го утрепя!",
хващам го, [[тука си слагам малко цензурка]]
То пък взе да ми скимти,
викам му "Горкото, ти!",
"Аре бягай ся от тука,
че за тебе не ми пука"
Там оставих го горкото-
сам- самичко под дървото.
И отпраших с пълна газ,
по шосето дълго, аз.
Стигнах до градът голям-
мислех там да се наям.
Търсех малка закусвалня,
но намирам аз къпалня:
"Баня" пише на вратата,
"Оставете си нещата",
"Дрехите си съблечете,
тук и тях ги оставете".
Да бе, как ще ги оставя,
може да си ги забравя...?!
И поглеждам аз надясно,
виждам кафененце тясно.
Влизам вътре и си сядам,
казват ми да "заповядам".
Викам "Дай специалитета,
сервитьорчице, проклета!".
Тя свирепо ме поглежда
изпод лявата си вежда,
вика "Марш от кафенето,
...[[Тук слагам три реда цензура...]]
...
...
Само пиеш и ядеш-
трябва да го разбереш!"
Казвам "Моля ви се ся,
само дайте ми храна!"
Обещавам: "ще си трая,
както само аз си зная"
Но категорична тя е-
хич не чака, не се мае